Крайната враждебност между „системните” партии вреди на демократичния процес - част ІІ

(Продължение от предишния пост)

В момента, в който стана ясно, че България е тръгнала към ЕС и връщане назад няма, (по ирония на съдбата, това стана точно по времето на управление, в което БСДП участваше, макар и изключително скромно), се задейства количествената критериална система. БСП беше приета в редовете на Социнтерна и на ПЕС по възможно най-бързия и прагматичен начин. По същия начин в момента ГЕРБ заема място в Европейската народна партия за ужас на СДС, ДСБ, ДП, БЗНС-НС и цялата останала „дясна компания”. Е, не можем да си изкривим душата – БСП оправда очакванията и подсили Европейския парламент с петима депутати в групата на ПЕС.

 

Що се отнася до „претенциите към социалдемократическото наследство”, такива имаше докато Георги Първанов беше партиен лидер. Като историк, той определено имаше сантиментално отношение към партийното минало и много искаше да е човекът „затворил страницата на разцеплението от 1903 г.”. Това не можа да стане, просто защото едната от страните в разцеплението – БСДП, наследник на „широките социалисти”, тихо премина в политическото небитие и БСП просто няма вече с кого да си изяснява взаимоотношенията. (Впрочем, БСДП и днес е регионален фактор тук-там из двадесетте и осем области на България, но това вече е без значение в национален контекст, след отказа на партията да участва на парламентарни и европейски избори).

 

Днес, когато Първанов е президент, а ръководството на БСП няма време за исторически екскурзии, въпросът за идейното наследство отдавна е „хвърлен под миндера”.

 

 

Сведенията за смъртта на комунизма след разкъсването на Желязната завеса се оказаха впоследствие преувеличени - в една или друга мутация той е жив. Колко дълго още ще живеем с "трупа му в мазето си"?

 

 

За съжаление, ще ни се наложи да живеем с най-различни мутации на крайната левица още неопределено време. Тук напълно се абстрахирам от глобалния възход на анархизма, който е съвсем отделна история. Днес имаме цяло ветрило от „комунизми” и крайно леви платформи, всяка с причините за съществуването си и с хранителната среда, в която да вирее.

 

Латиноамериканските социал-популизми, сред които венецуелският грее с неотразима светлина, ще са един от постоянните генератори на нови левичарски политически прагматики и утопии едновременно. Тук социал-популизмът се подхранва от традицонния за тези географски ширини анти-американизъм и от локалните латиноамерикански национализми. Тук има натрупана огромна „традиция”. През годините изследователи като Тодор Благьов и Георги Коларов са показали по един детайлен начин, как в Латинска Америка са се състезавали какви ли не „комунизми” и „левици” – просъветски, прокубински, промаоистки, доморасли и дори... проалбански. Да, звучи невероятно, но и Енвер Ходжа е инвестирал средства в различните крайно леви латиноамерикански движения. Днес ситуацията не изглежда кой знае колко по-различна, само дето „домораслите” движения добиват особен размах.

 

Анти-глобалисткият генератор на крайно леви идеи също работи на пълни обороти, въпреки че анти- и алтер-глобалистките движения са изключително нееднородни, с противоречиви цели и тези, дори взаимноизключващи се на моменти. Налице е и скрита криза в отношенията между социалдемократите и редица синдикати, като в позициите и на двете страни се открива и двусмисленост, и „трисмисленост”. От една страна, синдикатите се застъпват за правата на трудещите се в глобален план, дори се стигна до обединението на двете най-мощни идеологически ориентирани планетарни синдикални централи – ICFTU (реформстките, про-социалдемократически синдикати) и WCL (християнските синдикати). От друга страна, европейските синдикати реагират яростно срещу износа на производства в третия свят и инвестициите извън техните национални държави. Това е една почти консервативна позиция и също поражда вътрешни търкания, които периодически раждат крайно леви мутации.

 

Изобщо не ми се говори за „традиционните” комунизми, за КПРФ и други подобни „източници на вдъхновение”.

 

Така че, комунизмът отдавна се е роил в цяло „котило” комунизми, които съвсем не си кротуват в гардероба, а ни заливат отвсякъде, в това число и от Интернет. В този смисъл, войната, подета в последно време от либертарианците срещу социалдемократите е абсолютно контрапродуктивна от гледна точка на защитата на демократичните ценности. Съвременните ляво радикални възгледи са невъобразим „Молотов коктейл”, в който има дори и основателни, и рационални тези – примерно искането за радикално намаляване на цените на лицензите на различини животоспасяващи лекарства за страните от третия свят. Затова политическите партии и движения, които сме свикнали да определяме като „системни” и принадлежащи към политическата скала на „нормалността”, трябва да са изключително внимателни – докато те са удавени в дребнави ежби, назряват потенциални вълни на ляв (а и на десен) радикализъм, които са откровена заплаха за демокрацията.

 

  * Изразените мнения в това интервю са лични. Те по никакъв начин не ангажират Съюза за стопанска инциатива, на който Теодор Дечев е заместник-председател или Нов български университет, където преподава.

 

Едно интервю на Весела Илиева.

За тези, които искат да прочетат оригиналната публикация в "Гледна точка" ("Point of view") ето отново линка:

http://www.point-of-view.org/cat1.php?id=57

Крайно враждебни са защото е още млада демокрацията у нас.И е очевидно т.е. на показ е,защото не са овладели техниката на завоалираните задкулисни игри, цинизъм и политическа спекула, като в развитите европейски държави.Англия например.А що се касае до козовете им да прав си.Десните системни имат за коз " трупа на комунизма в мазето"който пък бил още жив?, левите си още демагогстват със социални обещания.А враждебността помежду им произхожда не от идейни и политически различия във възгледите, а от първосигналното силно желание да се домогнат до властта и да я осребрят бързо/кацата/Мерси, много интересен пост)

Имах доста възможности да изучавам почти на живо взаимоотношенията между европейските партии и със съжаление трябва да отбележа, че в много случаи непоносимостта между тях е кошмарна. А иначе има едно правило - "идейно близките" се мразят най-много, защото се борят за едни и същи "ловни полета".

защото имаме много ярък пример СДС.Вследствие на което дясното пространство се разцепи и за съжаление там също има мутанти, с които се налага да се примирим?