И този текст е написан през 2009 г. и е поместен в коментарите към блога на Юрий Александров на адрес:
 

http://mamkamu.blog.bg/politika/2009/09/24/neudobni-vyprosi-kym-teodor-dechev.403109
 

Тогава, незнайно защо, публиката се интересуваше най-вече дали съм имал конфликти с д-р Петър Дертлиев. Факт е, че съм имал несравнимо повече съвместна работа и разбирателство с д-р Дертлиев, на когото бях заместник три години и още няколко години сме работили заедно в изпълнителното бюро на БСДП и във вестник „Свободен народ“. Имал съм и несъгласия и конфликти. Трябва обаче дебело да се подчертае, че тогава имаше несравнимо по-джентърменски отношения в ръководствата на политическите партии и дори когато имахме сериозни различия, ние никога не сме слизали на днешните нива на бой с кал и заравяне в тинята. Дори не сме се доближавали до тях.
 

Много пъти и на най-различни места съм отговарял доста подробно за отношенията ми с д-р Петър Дертлиев, но в момента не успявам да открия подходящ линк. Затова ще отговоря отново, макар и на кратко.
 

Д-р Дертлиев не беше от политиците, които следват някаква абсолютно праволинейна траектория. По начало, за партия, в чиято идеология компромисът заема почетно място (ако не друго, то поне „класовият компромис”, както се гневят ортодоксалните комунисти), политическата праволинейност трудно може да бъде постоянен модел на поведение, но преобладаващата част от членовете на БСДП искахме партията да е праволинейна поне по един въпрос – въпросът за категоричния отказ от сътрудничество с БСП.
 

Нашето дълбоко убеждение беше, че всички анонси на БСП за дружба, сътрудничество, идейна близост и прочее са единствено и само римейк на песента на сирените, които примамвали моряците да проверят от близо твърдостта на скалите и силата на прибоя. Тук не става дума да обявяваме социалистите за втора категория хора или за престъпници, носещи колективна вина. Ни най-малко. Просто смятахме, че БСП не е изяснила сама за себе си отговора на въпроса за отговорността й за исторически период, доста по-дълъг от тоталитарния, че не е осъдила актове от типа на атентата в църквата „Света Неделя” и че функционерите й изобщо не подхождат с необходимото смирение, когато става дума за трагични събития, инициирани от българските комунисти.
 

Съвсем основателно, преобладаващата част от членовете на БСДП съвсем еднозначно смятахме, че „песента на сирените” в изпълнение на БСП, цели единствено отчуждаването на БСДП от общността на останалите демократични партии. Това целеше двоен ефект – да се отслаби демократичната общност като цяло и да се доведе БСДП до политическа нищета и самоликвидация, чрез поглъщането й от БСП.
 

Със съжаление трябва да отбележа, че подобни щения имаха под една или друга форма редица лидери на тогавашния СДС, на които се зловидеха така наречените „партии - гръбнаци” – БСДП и БЗНС „Никола Петков”. Но това е друга история, за която ще говорим друг път. Ще изброя само някои ревностни противници на БСДП, намиращи се на ключови позиции в СДС през 1991 г. : Стоян Ганев, Венцислав Димитров, Георги Евдокиев Марков, Асен Мичковски, Волен Сидеров (в битността му на главен редактор на в. „Демокрация”) и още много други герои на своето време.
 

Д-р Дертлиев подценяваше опасността от набезите на социалистите, макар че за тяхната стратегия имаше даже писмени материали. Той винаги повтаряше, че ще дойде ден, когато отново ще бъде поставен въпросът „монархия или република ?”. Според него, при такъв развой на събитията, мнозинството от лидерите на СДС биха застанали на монархически позиции и тогава социалистите биха били съюзници по неволя на социалдемократите в републиканския лагер. От къде да знае човекът, че хем аха – аха да се окаже пророк, хем социалистите с охота ще партнират на главния носител на монархизма, който пък ще се преобрази в министър председател ... на Републиката.
 

Прескачам един доста дълъг период (1990 – 1994 г.), защото ще стане докторат по история на прехода, а и различните тълкувания на събитията едва ли биха допринесли за демократичното единство в блог.бг ...
 

Заради посочените по-горе причини, спорът за отношението към БСП постоянно тлееше под разни форми в БСДП. През април 1995 г., БСП и нейното лоби в БСДП опитаха да направят преврат и да вземат ръководството на партията. Д-р Дертлиев беше набелязан за смяна и отстраняване. Про-бесеписткото течение в партията беше оглавено от Стефан Радославов, Стефан Златев, Захари Карамфилов и Стефан Нешев. Поведението на двамата Стефановци и досега е загадка за мен. Те никога не са преливали от любов към комунистите / социалистите, но очевидно бяха подмамени по някакъв много велзевулски начин.
 

Влиянието на про-бесепистите в Изпълнителното бюро беше достигнало критична точка и в един момент против дружбата с Позитано 20 останахме само трима души – Ангел Ахрянов (Бог да го прости), Йордан Нихризов и аз. По-късно към нас се присъедини и Григор Шишков, който първоначално не беше взел достатъчно ясна позиция. „Превратаджиите” обаче си бяха направили сметката без кръчмаря, тоест без членовете на БСДП. През април 1995 г. се проведе извънреден конгрес, на който тяхната политика беше отхвърлена така оглушително, че повечето то тях дори не попаднаха в Националния комитет на БСДП, броящ 101 души.
 

Тогава, през април 1995 г., аз бях избран за заместник на Петър Дертлиев, като винаги го замествах при многобройните му отсъствия от България. Работихме доста добре заедно – мегду нас винаги е имало уважение, дори и когато отношенията ни са се разваляли, както ще видим по чисто принципни причини.
 

Няма да разказвам безкрайно интересната история на сътрудничеството на БСДП със СДС при избирането на Петър Стоянов за президент, само ще напомня отдаван забравения факт, че тогава Социнтернът подкрепи официално Петър Стоянов, а не Иван Маразов и подгласничката му Ирина Бокова. Решението за тази подкрепа успях да издействам аз с мощната подкрепа на британските лейбъристи. Това стана през юли 1996 г. на заседание на Комитета на СИ за Централна и Източна Европа в Братислава. Няма да описвам цялата истерия, която предизвика това решение тук в София сред определени среди ...
 

БСДП участва изключително дейно и в протестите през януари – февруари 1997 г., които доведоха до предсрочните парламентарни избори от април 1997 г. и избора на парламент, доминиран от ОДС. Регистрацията на ОДС тогава беше – ОДС (СДС, ДП, БЗНС, БСДП). Това бяха официално регистрираните партии в коалицията. По време на зимните протести Дертлиев беше извън България и отговорността за участието в тях поех аз, подкрепен най-силно от Йордан Нихризов.
 

Така през април 1997 г. осъмнахме с парламент доминиран от ОДС, с БСДП – ужким управляваща партия и с един доста нервиран партиен председател. По-наблюдателните са забелязали може би, че на пресконференцията на победата, д-р Дертлиев отсъстваше. На масата на нощната пресконференция, редом с другите лидери на ОДС седях аз ... Д-р Дертлиев отказа да дойде на пресконференцията, защото не успя да се разбере с Иван Костов относно личното си участие като депутат в Народното събрание. За да се подпише коалиционното споразумение се наложи и аз да се откажа от участие в изборите и така БСДП остана с двама депутати – Йордан Нихризов и Григор Шишков. Д-р Дертлиев се опита да ни убеди да участваме в коалицията ОНС, водена от ДПС и Ахмед Доган, но Националният комитет пресече в корен тази идея.
 

Всички тези събития бяха съпътствани с редица неприятни събития, които прескачам не защото биха ме злепоставили, колкото защото биха разводнили повествуванието до безобразие.
 

Така се стигна до извънреден конгрес през есента на 1997 г., на който един срещу друг застанахме аз и д-р Дертлиев. Стана нещо много смешно – конгресът гласува „моя” пакет от резолюции и политически решения (най-вече за оставането в ОДС), но преизбра с малка разлика д-р Дертлиев за председател.
 

Тогава все пак бяха джентълменски времена в сравнение с днешните. Аз бях избран в състава на Изпълнителното бюро и заседавахме на една маса с д-р Дертлиев още цяла година. През 1998 г., д-р Дертлиев реши, че решенията на конгреса не се отнасят повече за него и подхвана създаването на така наречената „Нова левица” в рамките на така наречения „Лесидренски процес”. Тогава се наложи отново да се изправя срещу него. Беше свикан извънреден конгрес в Пловдив, на който беше избрано ново ръководство, като за председател беше избран Йордан Нихризов. Аз оттеглих кандидатурата си, защото смятах, че е по-добре депутат да оглавява партията. Бях назначен съвсем скоро за заместник министър и знаех, че ще имам страшно много ангажименти, затова подкрепих кандидатурата на народния представител Нихризов.
 

Това са двата случая, когато с д-р Дертлиев влязохме в пряка конфронтация. И в двата случая, причината бяха принципни политически спорове, а не някакви вътрешнопартийни битовизми. За съжаление, през 2000 г. д-р Дертлиев почина от рак, иначе съм сигурен, че в един момент той отново щеше да се върне на нашите позиции. Има достатъчно свидетели, които приднават, че през 2000 г., идеята за „единство на левицата” напълно беше компрометирана в очите му, но не остана време за да се разберем. Жалко. Казвам това не от куртоазия, а защото наистина трябва да се съжалява за това.
 

Иначе, ако трябва да се събират хвалебствия за мен, би могло да се използват думите, казани за работата ми с него по най-различни поводи. Но това ще го прескоча, защото тук се пита само за конфликтите ни ...
 

Излишно е да обяснявам, че това изложение е доста схематично, но алтернативата е да напиша история на ролята на БСДП в периода 1989 – 2000 г.,което очевидно няма да е по силите ми за една нощ.