Този текст беше завършен и публикуван в електронното издание "Свободен народ online" вчера след обед. От тогава, някои от въпросите, поставени в текста вече имат отговори. Вече е ясно, че военните са взели властта в Египет и че президентът Морси е свален. въпреки това, помествам този анализ, защото смятам, че в него има мниго неща, които ще бъдат интересни за читателите на блог.бг. Междувременно изникнаха нови въпроси, които ще трябва да коментираме през следващите дни.

ОПОЗИЦИЯТА ОРГАНИЗИРА ПОЛИТИЧЕСКО ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ В ЕГИПЕТ

Има ли прилики между демократичния процес в България и в Египет ?

Вече около година Мюсюлманските братя и египетските военни споделят властта в Египет и се търпят взаимно. Много скоро обаче, тяхната взаимна толерантност ще бъде подложена на изпитание. Започналите, както беше обявено по предварителен план на 30 юни 2013 г., мащабни опозиционни протести срещу президента на Египет – Мохамед Морси, могат да накарат военните да преосмислят взаимодействието си с Мюсюлманските братя.

 

Срещу президента Морси, който принадлежи към Мюсюлманските братя се надигна опозиционно движение, наречено „Тамарод“. За настроенията в движението говори буквалният превод на името му, което на арабски означава „бунт“. Според наблюдатели, намеренията на движението „Тамарод“ са да успеят да предизвикат достатъчно мощни протести по египетските улици, които да принудят военните да се намесят. За европейския читател, това е малко странно намерение, но за Египет подобен подход е в реда на нещата. Единственият спорен въпрос е дали „бунтовниците“ от „Тамарод“ ще успеят да постигнат търсения резултат?
 

Има ли опозицията сили да взриви Египет?

Експертите на „Стратфор“, които следят вътрешнополитическия живот в Египет са по-скоро скептични и не смятат, че провокирането на намеса на военните е постижима цел. Този скептицизъм може да бъде коригиран след първите няколко дни на протеста, които доведоха вече до убити и ранени. Общо е мнението, че дори протестите да не свалят президента на Египет, те ще се отразят неблагоприятно на способността на Мюсюлманските братя да управляват, както и на представянето на „Братството“ на едни бъдещи избори. ( Egypt"s Tamarod Movement Challenges the Muslim Brotherhood, http://www.stratfor.com/analysis/egypts-tamarod-movement-challenges-muslim-brotherhood от 28 юни 2013 г.).

Говорителите на движението „Тамарод“ твърдят, че са успели да съберат около 15 милиона подписа, под петиция, с която се искат оставката на Морси и съответно - предсрочни президентски избори. Пак според наблюдателите от „Стратфор“, опозицията иска да разруши легитимността на режима на Мохамед Морси и да предизвика оттеглянето на сегашния президент от властта. Смята се, че опозицията си прави тънката сметка, че ако президентът подаде оставка и възникне вакуум във властта, военните няма да пожелаят да поемат пряко управлението. При това положение, армията би могла да даде властта на опозиционните сили. Специалисти по сигурността обаче подчертават, че за постигане на подобен амбициозен план са необходими свръх мащабни протести, които буквално да разтърсят Египет или инциденти, които да са по-сериозни от сблъсъците между протестиращите, силите за сигурност и армията в Порт Саид и в други градове през месец март тази година.

Подобна перспектива е доста кръвожадна, защото мартенските протести в Порт Саид решително отидоха оттатък представата ни за мирна гражданска активност. На 03 март 2013 г., загинаха поне пет души по време на тежки сблъсъци, прерастнали в улични боеве. Много египетски медии съобщиха дори за сблъсъци между военните и полицията. Говорителят на армията – полковник Ахмед Али се видя принуден да използува социалните мрежи, за да опровергае тези твърдения на медиите. Той излезе с изявление във Фейсбук, с което съобщаваше, че войници, които са били изпратени да помогнат за овладяването на уличните бунтове са попаднали в образувалото се меле и са били ударени от гранати със сълзотворен газ, изстреляни от полицаите. При тази ситуация, войниците са отговорили с изстрели във въздуха.

Към днешна дата вече има данни, че Порт Саидските „показатели“ вече са постигнати в някакъв смисъл, но все още не е ясно как точно ще реагират военните. В крайна сметка, изявлението, че „ Египетските военнослужещи са готови да умрат, защитавайки своя народ от терористи, радикали и глупци”, може да се тълкува по най-различни начини. (Виж в: Египет е пред гражданска война, http://www.svobodennarod.com/world/985-egipet-e-pred-grazhdanska-voina.html от 03 юли 2013 г.).

Прецеденти на които опозицията разчита.

Сблъсъците, състояли се на 03 март 2013 г., в Порт Саид и продължили и през нощта на 03-ти срещу 04-ти март, са предхождани от близо едно месечни бунтове в града. Своеобразното градско възстание е предизвикано от осъждането на смърт на 21 жители на града, заради участието им в един от най-страшните футболни бунтове в историята на Египет, които е струвал живота на 74 души през месец февруари 2012 г. През март, бунтовете започват като реакция срещу тежките присъди и след това прерастват в пълен хаос обхванал града, придружен от масови стачки и спирания на работа. Стига се до стачки на полицаите и до блокиране на работата в пристанището. Службите по сигурността се провалят напълно както в предотвратяването на такива случаи, така и в общото възстановяване на реда. (In Egypt, a Military Takeover Is Not Imminent, http://www.stratfor.com/analysis/egypt-military-takeover-not-imminent от 04 март 2013 г.).

Порт Саид става свидетел на възможно най-страшните форми на гражданско неподчинение и социални сътресения. Междувременно, „сеизмичната вълна“ от Порт Саид преминава през цялата територия на страната. На различни места избухват бунтове поради различини местни проблеми, които властите са пренебрегвали с години. Изобщо, времето след Арабската пролет и след идването на власт на първия демократично избран президент в Египет е изпълнено с постоянен обществен натиск в полза на най-различни каузи, като властите са затрупани с всевъзможни искания от страна на публиката.

Събитията в Порт Саид съвпадат по време с отхвърлянето от страна на Конституционния съд на петиция, която оспорва начина на съставяне и действията на Конституционното събрание. По време на протеста на 03 март сблъсъците в Порт Саид ескалират до такава степен, че се налага армията да се намеси. Всъщност, по обща оценка през месец март Министерството на вътрешните работи на Египет се оказва неспособно да се справи по какъвто и да е начин с осигуряването на ред или на подобие на ред в пристанищния град.

Тогава възникнаха спекулации, че военните ще вземат пълен контрол над властта, но събитията опровергаха тези очаквания. Нещо повече – факт е, че военните не се възползуваха от оспорването на легитимността на Конституционното събрание. Едно решение на Конституционния съд на Египет, което да признае основателността на твърденията в споменатата петиция, можеше автоматично да върне властта в ръцете на армията, но тя не я пожела.

Затова, очакването на хора от опозицията, че може да организира протести от такъв мащаб, че военните да вземат отново властта и след това да им я дадат са все пак пожелателни, дори и към този час. Трагичните събития от Порт Саид сочат, че на този етап военните нямат намерение да си цапат ръцете с отстраняването на една в крайна сметка легитимна и демократично избрана власт, пък била тя и на Мюсюлманските братя.
 

„Тамарод“ като обединител на опозицията и заплаха за доминацията на Мюсюлманските братя в египетския политически живот.

Познавачите на ситуацията в Египет обаче смятат, че протестите на „Тамарод“ могат да ерозират легитимността на управлението на Морси и на Мюсюлманските братя. Опозицията срещу оглавеното от Мюсюлманските братя правителство набира сила. Опитите на Мюсюлманските братя да се преборят с икономическите проблеми в Египет се преценяват от някои експерти като неефективни. В тази обстановка, стратегическата цел на опозицията си остава разбиването на съюза между Мюсюлманските братя, които безспорно са най-добре организираната политическа сила в страната и военните, чието мнение е „истината от последна инстанция“ в Египетската политика. (In Egypt, the Military"s Power Endures, http://www.stratfor.com/analysis/egypt-militarys-power-endures от 06 декември 2012 г.)

Движението „Тамарод“, за което вече беше споменато, че съвсем не случайно си е избрало за име арабската дума за „бунт“ и за „възстание“, постепенно успява да обедини поредица от египетски опозиционни групи. Движението е основано от трима политически активисти, които преди това са участвували в Египетското движение за промяна, известно като Движението „Кефая“. Историята на „Кефая“ започва през 2004 г., когато то се изправя в опозиция на режима на Хосни Мубарак. По неясни причини, въпреки че се включва по принцип в протестите срещу Мубарак през 2011 г., „Кефая“ не е между основните им организатори, нито пък участието му е особено мащабно.

Създадено от бивши членове на „Кефая“, движението „Тамарод“ започва да събира малки групи от поддръжници – доброволци през последните месеци. На 01 май 2013 г., „Тамарод“ обявява официално за създаването си и оповестява политическата си платформа. От този момент, подкрепата за „Тамарод“ стремително нараства. Движението създава своя щаб-квартира в Кайро и започва да изгражда мрежи от местни активисти в провинциалните административни единици. Около „Тамарод“ се консолидират няколко светски опозиционни групировки като Фронтът за национално спасение, младежкото движение „6-ти април“, Конституционнатаа партия и партията „Египетска конференция“.

Наблюдателите отбелязват, че точно търканията между тези партии, „минираха“ египетската опозиция след падането на режима на Мубарак. Движението „Тамарод“ обаче успява да ги консолидира около единствено възможната общоприемлива цел – свалянето на Морси от президентския пост.

Успехът на движението изкушава други политици да се опитват да използуват влиянието му за своите собствени нужди. Наблюдателите сочат като особено красноречив пример опитът на Ахмед Шафик – бивш министър-председател при Хосни Мубарак и опонент на Морси на президентските избори през месец юни 2012 г., да „яхне“ популярността на „Тамарод“. Той демонстративно подписва петицията на „Тамарод“, искаща свалянето на президента - ислямист. Последното е прието с огромна досада от много членове на „Тамарод“, които виждат в маневрите на Ахмед Шафик опит за връщане на предишния авторитарен режим.
 

Стремително нарастващите проблеми на правителството на Мюсюлманските братя.

Едно зло никога не идва само и президентът Морси започва да усща натиск и от ислямистки и религиозни опозиционни групи. През месец април, салафистката група Ал-Нур се присъединява към Националния фронт за спасение, при искането му към президента да сформира ново правителство. Последното може да предизвиква само огромно безпокойство сред Мюсюлманските братя, защото Фронтът е преди всичко „шапка“ на светски и либерално ориентираната политическа опозиция.

Наистина, Ал-Нур се опитват да останат поне за очи неутрални по отношение на протестите, организирани от „Тамарод“, като отказват да участват в каквито и да са демонстрации, били те против Морси или пък в негова подкрепа. Но от друга страна, подкрепата им за подписката срещу президента показва, че най-радикалните ислямисти са готови на тактически съюз дори и с либералите, само и само да нанесат удар по „идейно близките“, които те възприемат като най-злостен конкурент на политическия пазар.

Друг проблем на Мюсюлманските братя е отдавнашното им противопоставяне с елита на религиозните учени в университета „Ал-Азхар“. Като резултат на старата враждебност между богословите от „Ал-Азхар“ и Мюсюлманските братя, най-уважаваният академичен религиозен авторитет – Шейх Ахмед ел-Тайеб, издава някъде в средата на месец юни фетва, според която мирните протести срещу правителството са законни според Ислямския закон.
 

Демократичен ред с анти-демократични средства.

Много политолози виждат във всичките тези политически маневри, голям проблем за съвсем младата египетска демокрация. Те отбелязват, че политическите сили в страната търсят пътя към някакъв демократичен ред, но остават крайно анти-демократични в подхода си. (Виж в: Islamists, Secularists and Egypt"s Crisis of Governance, http://www.stratfor.com/geopolitical-diary/islamists-secularists-and-egypts-crisis-governance от 29 януари 2013 г.). Движението „Тамарод“ не прави изключение. Светски ориентираната опозиция се надява, че ако на улиците настъпи хаос, това ще принуди армията да се разграничи от актуалното политическо „статус-кво“. Различията между опозиционните фракции си остават, но имат пълно съгласие по въпроса, че Морси трябва да бъде отстранен от властта.

Така или иначе, съществуват съмнения в организационния потенциал на „Тамарод“ и започналите на 30 юни протести, които вече ескалират, както беше планирано, ще бъдат нещо като лакмусова хартия за популярността му. Единственият истински благоприятен изход от ситуацията за „Тамарод“ е ако успеят да предизвикат военните да се намесят. В случай, че военните запазят търпение, има реална опасност „парата на протеста да излезе през свирката“ и резултатите от него да не бъдат по-различни от тези от протестите срещу Морси през ноември и декември 2012 г. (виж в: Making Sense of the Crisis in Egypt, http://www.stratfor.com/analysis/making-sense-crisis-egypt от 28 ноември 2012 г.), или пък от протестите в Порт Саид, за които вече стана дума.
 

Правителството под натиска на икономическата криза и външните фактори.

Междувременно, популярността на правителството на Мюсюлманските братя пада, поради неефективното му управление. Икономическата криза продължава с пълна сила. Няма напредък по отношение на обявената реформа на субсидираните производства и дейности, която е необходима на Египет за да получи заем от Международния валутен фонд. (Виж в: Egypt"s Economic Crisis, http://www.stratfor.com/analysis/egypts-economic-crisis от 25 февруари 2013 г.). Няма реални действия за ограничаване на търговския дефицит, нито пък някакви успехи в задържането на тенденцията на намаляване на валутните резерви на страната. В страната има хроничен дефицит на горива и правителството се готви да въведе нещо като купонна система за тях. Понеже живеем в информационната ера, системата нямало да бъде „купонна“, а „смарт-картна“.

На всичкото отгоре, Мюсюлманските братя имат и външнополитически проблеми. Египет има влошени отношения с Етиопия, която смята да построи голям язовир в горното течение на река Сини Нил. „Черешката на тортата“ се оказаха бедуински партизани, които атакуваха египетските сили за сигурност на Синайския полуостров и отвлякоха седмина техни служители. (Egypt Tackles Increased Sinai Militancy, http://www.stratfor.com/analysis/egypt-tackles-increased-sinai-militancy от 21 май 2013 г.).

Правителството на Мюсюлманските братя се опитва да предприема някои обществено полезни действия, които биха могли да повишат популярността му. На първо място се лансира програма, която да гарантира масовия достъп до относително евтин хляб и да пресече спекулата с брашно, развъртяна от някои от хлебопроизводителите. Мюсюлманските братя ангажират стотици (!) неправителствени организации, за да премахнат посредниците по веригата и хлябът да достига пряко при потребителите. ( Egypt"s Tamarod Movement Challenges the Muslim Brotherhood, http://www.stratfor.com/analysis/egypts-tamarod-movement-challenges-muslim-brotherhood от 28 юни 2013 г.). Проблемът е изключително болезнен, защото правителството трябва да ограничи субсидиите за хлебопроизводството, но отлично знае, че преобладаващата част от от 84 милонното население на страната, разчита точно на тях.

Как ще процедират военните?

Самите египетски военни, за чиито безсмъртни души се води борбата, със сигурност не желаят страната да изпадне в анархия и хаос. По ирония на съдбата, за сега това най-лесно се осъществява в рамките на сътрудничеството на военните с правителството на Морси и Мюсюлманските братя. Въпреки разпространеното мнение, че военните в идеологически план са по-близки до светски ориентираната опозиция, Мюсюлманските братя си остават най-организираната обществена сила в Египет. Така се стига до продължаването на странното на пръв поглед партньорство между военните и Мюсюлманските братя.

Предполага се, че военните нямат нищо против да се появи сила, която да балансира Мюсюлманските братя и президента Морси в политическия живот, но не биха допуснали държавата да бъде хвърлена в хаос от стихийни или организирани протести. Опитът от протестите в Порт Саид показва, че военните предпочитат да се намесват само в тактически план и максимално ограничено по мащаб. Въпрeки това, опозицията от „Тамарод“ отдава надежди на изявлението на шефа на египетските въоръжени сили – Генерал-полковник Абдел Фатах ал-Сиси, който отправя на 23 януари тази година предупреждение, че армиятаще се намеси ако сблъсъците между опозиция и управляващи излезе от контрол и заплаши да вкара страната „в мрачния тунел на конфликта“. Има информация, че войски се разполагат около седалищата на различни медии и около правителствените сгради.

 

Въпроси, въпроси ...

Историята около ескалиращите протести на египетската опозиция, поставя редица въпроси. Първият от тях е класическият проблем дали може да се постигнат демократични цели с анти-демократични средства? В България, този въпрос се обсъжда още от 14 декември 1989 г., като и до днес има хора, които вярват, че българският преход би протекъл по-добре и по-успешно ако хората бяха щурмували сградата на Народното събрание.

Вторият въпрос е за степента до която светски ориентираната и Божем либерална опозиция в Египет мрази Мюсюлманските братя, които макар и да са сунити със сигурност споделят гледището на най-известния шиит от 20-ия век – Аятоллах Хомейни, който беше казал, че без политика ислямът нищо не значи. Известно е, че Мюсюлманските братя не приемат по принцип разделянето на църквата от държавата и техният идеолог Саййид Кутб (екзекутиран по заповед на Насър през 1966 г.) отрича категорично направеното от Кемал Ататюрк в Турция и от Гамал Абдел Насър в Египет.

Едновременно с това, Мюсюлманските братя не са противници на „модернизацията въобще“ и съвсем не желаят да учредяват ислямска държава по образеца на афганистанските талибани и на Молла Омар. Така че, остава неясно до какава степен светската опозиция би заигравала със салафистите, които са несравнимо по-консервативни и ултра-религиозни в сравнение с Мюсюлманските братя?

Третият въпрос е обратен на втория. Изключително интересно е, до каква степен салафистите са готови да влязат в тактически съюз със светски ориентираната опозиция срещу Мюсюлманските братя? Салафистите искат държавата да се управлява по ислямския закон – също както по принцип биха желали и Мюсюлманските братя. Едновременно с това, Мюсюлманските братя са несравнимо по-гъвкави при приспособяването си към текущата политическа система в Египет, в сравнение с другите ислямистки групировки, особено пък в сравнение със салафистите. От своя страна, салафистите показват неочаквана маневреност в тактически план – те са готови на временен съюз дори с хора, които биха определили направо като нечестивци, само и само да ударят тежко „идейно близката конкуренция“.

Тъй като тук очевидно става дума за политика, а не за доктринален религиозен спор, можем да констатираме, че напълно в духа на цялостната практика в нововъзникващите демокрации (а и не само там), идейно близките политически формации се ненавиждат и виждат едни в други много по-опасни конкуренти, отколкото в лицето на идеологическите си противници.

Разбира се, отношенията между идейно близките но конкурентни формации, зависят в много голяма степен и от вида на избирателната система. Така например мажоритарната избирателна система с абсолютно мнозинство (избири в два тура до достигане на мнозинство от 50 процента плюс един глас за печелившия кандида), води до формирането на така наречената „блокова партийна система“, при която на втори тур „идейно близките партии“ търсят форми на сътрудничество (разбира се – в режим на лют пазарлък), а не конфронтация.

В случая обаче, отношенията между салафистите и Мюсюлманските братя напомнят много повече на омразата между ортодоксалните комунисти – сталинисти и социалдемократитеа между двете световни войни (пък и след Втората световна война), отколкото на догматичен доктринален спор, кой интерпретира по-правилно ислямския закон – шериата.

В крайна сметка, възниква въпросът дали събитията в Египет не ни напомнят до някъде за събитията в една друга страна през годините между 1989 – 1997 г.? „Другата държава“ естествено е България и е много интересно да сравним събитията при старта на демокрацията у нас със случващото се в Египет през последните две години. И в двете страни демократичната традиция е повече от постна. И в двете страни има фактор, който има лостове за въздействие върху ситуацията. У нас това са елитите на бившите специални служби – в Египет това са военните. Разликата е в това, че в България това въздействие се упражнява в прикрита форма, докато в Египет то се извършва по най-открит начин. Иначе и двата фактора са органична част от предишния режим, който публично се осъжда и отрича.

И в България и в Египет, демократичната промяна се извършва във време на тежка икономическа криза и на практически колапс на икономиката. И в двете държави се налага да се търси помощ то Международния валутен фонд, който от своя страна поставя собствени искания, за да отпусне необходимия кредит на новата власт, дошла по Божем демократичен начин на власт. И в двете държави тоталитарният, респективно – авторитарният режим са предопределили, че след тях може да се очаква стопански „потоп“. Иначе казано, и в двете държави се налага новата власт да плаща сметката за икономическия провал на старата власт. Интересен е въпросът дали в Египет опитите за икономически реформи ще предизвикат корупция с мащаба на българската?

Една безспорна разлика между Египет и България е във вида на политическите сили, които извършват „демократичния преход“. В България това са политически партии, които поне на думи са прегърнали идеите за политически плурализъм и за либерална пазарна икономика. В Египет става дума за движение, което следва своето разбиране за „политически ислям“ и което точно по тази причина има много по-солидарни разбирания за начина на управление на икономиката.

Всъщност, като се абстрахираме от идеологическата база на демократизаторите в България и в Египет, не можем да не отбележим, че най-съществената разлика между тях е в произхода им. За разлика от българската демократична опозиция, която образно казано беше „струпана“ за броени дни, Мюсюлманските братя са структура, която съществува вече много, много десетилетия. Мюсюлманските братя разполагат с уникална по мащабите си социална мрежа, която пак десетилетия на ред изпълнява редица социални функции, от които прехваленият „светски режим“ на Гамал Абдел Насър – Ануар Садат – Хосни Мубарак е „изначално“ дезертирал. Мюсюлманските братя имат огромен дял от реално извършваните социални дейности в сферата на образованието и на здравеопазването, без значение с какви приходоизточници ги обезпечават.

В заключение, можем да се пошегуваме със събития от последните дни в двете демократизиращи се държави. Двадесет и четири години след началото на прехода, главата на Българската православна църква реши с половин уста да признае правотона гражданите да протестират публично. На ислямските богослови от Кайро им бяха необходими само ддве години за да стигнат до този извод. Сравнението сочи доста по-бърза рекция на ислямските богослови, но пък по време фетвата на Шейх Ахмед ел-Тайеб съвпада с изявлението на българския патриарх ...

Търсенето на аналогии между политическите процеси в две дълбоко различни държави като България и Египет е повече от рисковано занимание, но не можем да не отбележим и набиващите се на очи сходства. Очевидно има общи закономерности, когато се сбогуваме с тоталитаризма и с авторитаризма ...

"главата на Българската православна църква реши с половин уста да признае правотона гражданите да протестират публично."
за което обаче беше своеобразно "наказан" - полицията отцепи доста голям район (за сигурността е без да споря) с коет опрактически затвори божия и патриаршески "дом" за гражданите (Александър Невски).
Ама по-добре да е така по ...най-малко две причини:
- да опазим патриаршехския дом от вандализъм и снайперисти.
- да не може "набожната " М.Манолова да се кръсти там.

Колкото до Египет, там продължават обаче да "събират" подписи ...щото мюсюлманските братя вече твърдят за 32 млн. човека в подкрепа на вече поставения под домашен арест президент. Военните наистина, волно или неволно взеха страна в спора, но интересното е как ще продължат без голями ексцесии?
С твърдата ръка, но по тънкия безкръвен път, или с отстъпление от позициите си?