Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.07.2013 12:29 - Политиците – лесните виновни в историята на Балканската война
Автор: teodordetchev Категория: Други   
Прочетен: 9072 Коментари: 2 Гласове:
8

Последна промяна: 22.07.2013 12:40

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Клишетата в историята изкривяват политическото мислене.


  Не обичам писането на материали по повод кръгли годишнини и тържественото отбелязване на събития. За съжаление, сто годишнината от двете балкански войни, така и не беше съпроводена с някаква сериозна дискусия от исторически, политологически или геополитически характер. Останахме си с малко тържества и с едно изказване на Ахмед Доган, което също така изобщо не беше разгледано сериозно.

 

Всъщност, около двете Балканските войни има все още неизяснени обстоятелства, най-важното от които е може би започването на Втората балканска – Междусъюзническа война. Има и натрупани безброй клишета и недоказани търкувания, които се приемат от много хора като истина от последна инстанция. Независимо от напрегнатата политическа обстановка в страната и втренчването ни в днешния, смятам че връщането към миналото нито е излишно нито пък неактуално. Анализът на митовете и клишетата от преди сто години може да ни даде поука за някои неща и със сигурност може да ни покаже, колко лесно се налагат заблуди в масовото съзнание.

Да започнем с въпроса за „грешките“ на българското правителство в навечерието на Балканските войни, който е дъвкан и предъвкван в учебниците по история, в научната и мемоарна литература и в популярни публикации. Дали Иван Евстратиев Гешов и коалиционното правителство на Народната партия и на Прогресивно-либералната партия са толкова „грешни“ и са проявили наивност в периода 1911 – 1913 г.?

Катастрофалното положение на българите в Македония след 1910 г.

Каква е картината в Македония през 1911 – 1912 г. ? На първо място е станало ясно, че „Хюриет”, т. е. свобода няма. Още през 1910 г., започва възстановяването на революционната мрежа в Македония, като в гората един по един започват да излизат едни от най-запалените съюзници на младотурците, в това число и Христо Чернопеев. Насилието над местното население започва да нараства прогресивно. Най-лошата новина е започването на целенасочени действия за промяна на етническия баланс в Македония – младотурците започват да заселват там т. нар. „мухаджири”, като изобщо не прикриват по-далечните си цели – „отоманизацията” да се окаже турцизация. Става очевидно, че обявената от младотурците цел – създаване на общество на равноправни отомански граждани е празен звук, а участието на избрани в Македония депутати от български произход в отоманския парламент се превръща в бутафория.

И за най-големите оптимисти става ясно, че младотурската революция е осъществена не в полза на реформите, а за да се предотвратят реформите, съгласувани между Австро-Унгария и Русия към 1908 г. Младотурската революция и последвалото възстановяване на конституцията от 1877 г., са изключително успешен „римейк” на водевила, провалил Цариградската посланническа конференция. (Тогава, обявявайки че султанът е дарувал на поданиците си конституция, управниците на Османската империя неутрализират вече съгласуваните между великите сили решения. На плана за създаване на Западна и Източна България не е даден ход и избухва Руско – турската война, завършила със Сан Стефанския прелиминарен договор и с решенията на Берлинския конгрес).

През 1908 г., младотурците организират още по-голяма бутафория, която им позволява да влязат във властта и дори да детронират султана, когато той се опитва да им се противопостави. Всичко това те извършват с помощта на част от дейците на Вътрешната организация, които през годините са се отчуждили от идеята за Целокупна България и откровено предпочитат да търсят осъществяване на политическите си амбиции извън българската държава.

Фундаменталният въпрос за отчуждаването на създалите се в Македония елити от българската държава и от идеята за Целокупна България трябва да бъде тема за отделна дискусия, в която да бъде разгледан детайлно. Тук само можем да отбележим, че историята дава шанс на отчуждилите си от „българската идея” функционери, като Сандански и Чернопеев, да изживеят илюзиите си до край. Желанието им да бъдат „първи на село, вместо последни в града” не е удовлетворено. Въпреки неистовото им желание да се впишат в процеса на „отоманизация”, федеративните им мечтания са пресечени в корен.

В крайна сметка, суровата реалност ги връща на земята, но преди това те са успели да извършат редица тежки престъпления срещу българската кауза. В особена степен това се отнася до Яне Сандански и Тодор Паница, чиито ръце са до лактите в кръвта на македонски революционери – на съвестта им лежат убийствата на Иван Гарванов, Борис Сарафов, Михаил Даев, както и на неизвестен брой четници на върховния комитет.

От своя страна, в навечерието на Балканските войни, сръбската и гръцката въоръжени пропаганди взимат все по-голям размах в Македония. Окопаването на сърбите в Азот и в Кумановско, стъпването на сръбски владика в Скопие (ама било с руска помощ – ами още по-зле да нас ...), настъплението на гърците от юг, съпроводено с брутални демонстрации като клането в Загоричане, всичко това кара политиците в България да са много притеснени. Българската държава е била в състояние на цайтнот – всички фактори са работели постоянно срещу българската кауза и срещу българското население в Македония.

През 1911 – 1912 г., положението на българското население в Македония е станало по-нетърпимо, отколкото в периода непосредствено след Илинденското възстание. Въпросът е бил, какво може да бъде осъществимото решение, което да сложи край на мъките на българското население в Македония и как точно то е можело да стане реалност.

Възможните сценарии за развитие на събитията.

На първо място, трябва ясно да се каже, че никакво позитивно решение на проблемите на българите в Македония, Одринско и Беломорието не е можело да се осъществи по мирен път. Дипломатическите рецепти са компрометирани окончателно със започването на младотурската революция през 1908 г.

Тезата за незапочване на войната има поредица от слаби места, които са изброени малко по-горе. Най-вероятната алтернатива на започването на войната е била да се остави Македония в положението на бойно поле, на което си дават среща Вътрешната организация, турските власти и въоръжените пропаганди на Сърбия и Гърция. В тази алтернатива на българското население се пада ролята на постоянна жертва на политиката на официалните власти за промяна на етническия пейзаж, чрез заселването на мухаджирите и на агресията на гръцките и сръбски въоръжени пропаганди.

Налагането на каквото и да е решение на Отоманската империя, е можело да стане само силово - по пътя на войната. От друга страна, абсолютно ясно е, че България не е можела сама да воюва с Турция, та ако ще нашите войници да набождат на щиковете си не “по пет на нож”, а по десет. Нещо повече – при самостоятелна военна акция на България, вероятността Сърбия и Гърция да се нахвърлят върху нея е била огромна. Още повече, че има прецедент от 1885 г., завършил по бойните полета при Сливница, Драгоман и Пирот ... По парадоксален начин, на България се налага да търси съюз с държави, за чиято враждебност към българската кауза никой не си е правил никакви илюзии.

Така стигаме до въпроса за „осъществимите решения”. Възможните варианти не са много. Едната рецепта е автономията на Македония. Доказано е, че идеята за автономия на Македония винаги е била просто приемлива форма на амбициите на България в тази географска област. Това е доказано изчерпателно от Димитър Гоцев в нарочна студия. Същото е казано и от водачите на Вътрешната организация пред Л. Милетич. За Гърция и Сърбия автономията на Македония не е била приемливо изобщо – те са познавали статистиките от началото на века не по-лошо от българите и са били наясно, че една автономна Македония не би се превърнала в нищо друго освен в нова Източна Румелия. Да очакваме, че някой ще се бие за да поднесе на България второ Съединение е меко казано наивно.

Между другото, Източна Румелия е организирана концептуално - законодателно и административно, точно като една мултикултурна, полиетническа държава със силно изразени елементи на това, което днес Саймън Хикс би посочил като consotionalism. Правата на отделните етноси в Източна Румелия са защитени и балансирани и какво от това – в един момент българите осъществяват акта на Съединението.

Остава вариантът за дележ на териториите, които ще бъдет отнети от „Болния човек на Европа”. Занимание, лишено от друга логика, освен тази на силата и на свършените факти. Вариант, който е изключително рискован, както от гледна точка на поведението на Сърбия и Гърция, така и от гледна точка на максимализма на българското обществено мнение. Групите за натиск – „македонското лоби” и „партията на войната” биха подкрепили без колебание войната, като средство за изгонване на турците в Анадола, но трудно биха се съгласили на каквито и да са териториални концесии по отношение на т. нар. „съюзници”.

С днешна дата, твърдя, че правителството на Иван Евстратиев Гешов си е давало сметка за реалностите много повече от което и да е друго правителство. То остава неразбрано и до ден – днешен, може би и поради това, че не е можело да признае съображенията си на висок глас нито докато е било на власт, нито след това. Дележът на Македония на спорна и безспорна зона не е белег на безотговорност и игра с живота на хората, а точно направена преценка на геополитическата и етно – демографската перспектива.

Опитът на Иван Евстратиев Гешов да отклони сръбските амбиции от Солунското направление.

Подготовката на Балканската война не се отличава с абсолютно никаква „прозрачност“. В историческата литература се отдава много важно значение на направените поправки в Конституцията, даващи право на Царя да сключва международни договори, без да информира Народното събрание. От достъпния изворов материал, особено от дневника на Петър Абрашев - министър на правосъдието в правителствата на Иван Евстратиев Гешов и на д-р Стоян Данев, се нижда, че дори и част от министрите са били държани на страна от цялостния замисъл.

Подобна практика не е от добрите, но е обяснима, като се има пред вид, че дори между Царя и правителството не е имало доверие – двата центъра на властта са провеждали собствени стратегии, водени от собствени идеи и амбиции. Най-общо казано, с тази война правителството иска да направи България велика сила на Балканите, докато цар Фердинанд иска да получи ритуално признание, че е велик монарх.

За Гешов, (който не е идиот, а основател на БАН, изключителен икономист, изпълнител на завещанието на Евлоги Георгиев и един от малкото хора, познаващи началата на британската външна политика), е от съдбоносно значение да удовлетвори сръбските геополитически амбиции, насочвайки Сърбия към Адриатика и едновременно с това да избегне появата в България на едно ново национално малцинство с изключителна демографска перспектива, каквото са албанците.

Територията на така нареченат „спорна” зона в Българо-сръбското споразумение, по трогателен начин съвпада с днешните територии, където албанците доминират. Гешов е прозрял, че в рамките на по-малко от петдесет - шестдесет години, България ще има в състава си едно неуправляемо малцинство и охотно се подготвя да го прехвърли на сърбите. Трябва да признаем, че ако границата между сърби и българи беше минала по демаркационната линия, начертана между спорната и безспорната зона, днес нямаше да има македонски въпрос. В най-лошия случай щеше да има пограничен териториален спор.

Косвени указания, че сред дейците на Народната партия е имало дори и колективно интуитивно разбиране, че албанците са фактор, над който не може да се надделее, дава дори и едно чисто художествено, но всъщност програмно политическо произведение на Иван Вазов, описващо първия ден на ХХІ век. В благите си мечти, Вазов описва една България, която се е ширнала на Балканския полуостров, а нейната беломорска флота провежда съвместни учения с руския средиземноморски флот. В тази безметежна България, която си е решила териториалните проблеми с лихвите, проблеми и суетня създават единствено ... “някои албански немирници”. Имаме всички основания да смятаме, че Вазов и Гешов са споделяли общи възгледи за “албанските немирници”.

За Гешов е ясно, че стремежът на сръбската държава към излаз на море е непреодолим. Дава си сметка и за това, че сърбите имат два пътя към лелеяния излаз на море – към Адриатика или към Солун и Бяло море. Лошото изходно положение за българския министър-председател е фактът, че предаването на Нишко и изобщо на Поморавието на сърбите, с решенията на Берлинския договор, подхранва амбициите им към Солун през Македония. Според каноните на класическата геополитика, владеенето на изворите на една река, изисква да се овладее цялото й течение - до устието й. Според геополитическата теория, възприета охотно от сръбските политически елити, долината на река Вардар принадлежи геополитически към Поморавието. Владеенето на Поморавието за сръбските политически лидери е достатъчно основание да претендират за цялото течение на Вардара и за излаз на Бяло море по него.

Придвижването на Австро-Унгария в същата посока вече е стеснило и притеснило достатъчно сръбската държава. Окупацията на Босна и Херцеговина през 1878 г. и официалното й присъединяване към Дунавската монархия през 1908 г., насочва посоката на сръбската експанция на юг. По ирония на съдбата и двете събития са свързани с ключови събития в българската история – създаването на Третата българска държава и обявяването на пълната й независимост. Това предопределя сблъсъка на българските и сръбските интереси във Вардарска Македония, който започва формално и публично с поставянето на сръбския владика Фирмилиян в Скопие през 1903 г. и набира скорост с укрепването на сръбската, по-точно на сърбоманската въоръжена пропаганда.

Ясно е че, при една война с Турция, сърбите няма да бъдат удовлетворени от териториални придобивки, стигащи до Шар планина, дори и при положение, че ще вземат имащата мистично значение за тях област Косово и Метохия.

Отчитайки мащаба на интересите на Сърбия, Гешов прави всичко възможно да ги насочи към Адриатическия бряг, южно от Черна гора. Това може да стане само за сметка на териториите, на които живеят албанците, които до този момент са привилегировано население в рамките на Османската империя. (Пак по ирония на съдбата, идеята за албанската независимост до голяма степен кристализира точно сред албанската емиграция в София. Първият манифест, призоваващ към независимост на албанците е написан на български език ...). Българският министър-председател се съгласява на така наречения „дележ на Македония”. Оформени са „безспорната” и „спорната” зона.

Лаическият подход към това споразумение се характеризира със заклеймяването му, било заради самия дележ, било заради изчертаването на демаркационната линия на картата. Заклинанията срещу разделянето на „спорна” и „безспорна” зона са се превърнали в едно от най-устойчивите клишета при преподаването на българската история. Клише, заредено с много емоции и много малко рационални съображения.

Гешов по-добре от всеки друг е знаел етническите характеристики на двете зони, като и факта, че значително българско население е оставало в „спорната” зона. Но съображенията при изчертаването на демаркационната линия не са се ръководели от етническия принцип. „Спорната” зона е конструирана като перфектен геополитически коридор, който трябва да отведе сръбските амбиции на адриатическия бряг.

Всъщност, българската страна не се интересува особено от етническия принцип, що се отнася до албанските територии. София последователно се стреми да направи албанците сръбски граждани. Това е технологията за отклоняване на Сърбия от солунското направление. Коридорът, осигурен от „спорната” зона и по-голямата част от териториите, които през 1913 г. ще образуват независимата албанска държава, осигурява на Белград пълноценен излаз на Адриатическо море. Остатъчната територия в Южна Албания (наричана и сега в Гърция – Северен Епир) е щяла чудесно да послужи за допълнително задоволяване на териториалните претенции на Гръцкото кралство.

Тук трябва да отбележим, че през 1911 г., албански бунтовници обявяват независимост в Косовска Митровица. Кураж за това им дава поражението на Турция във войната с Италия. В София са били напълно наясно с протичащите процеси в населените с албанци територии и явно са искали да откупят освобождаването на „безспорната” зона и присъединяването й към България с предотвратяването на създаване на нова независима държава на Балканите.

Подходът на Иван Евстратиев Гешов спрямо сръбските амбиции за излаз на море и към албанската независимост е безспорно макиавелистки и отхвърлящ етническия принцип. Но усилията на министър-председателя са били насочени изцяло към осигуряване на гаранции, че България ще успее да придобие по-голямата част от населените с българи територии в Македония. В действията на българския министър-председател няма нищо „лично” към албанците – просто става дума за защита на националните интереси на собствената му страна.

В балканския геополитически пасианс, априори е било ясно, че Австро-Унгария (а може би и Италия) ще бъде категорично срещу излизането на Сърбия на адриатическия бряг. Затова българската страна поема в сключената военна конвенция ангажимент да окаже на Сърбия значителна военна помощ, в случай на нападение от страна на Дунавската монархия. Даването на съгласие за подобна помощ в никакъв случай не означава, че България е разполагала с излишни бойни единици, които да предложи щедро на Сърбия. Обещанието е трябвало да даде допълнителна сигурност на сръбските политически водачи в техния опит да излязат на море през албанските територии и да ги подсигури в някаква степен срещу австро-унгарска наказателна операция.

По-внимателното вглеждане в договореностите между България и Сърбия сочи, че основната грижа на Гешов е била да гарантира придобиването на „безспорната” зона. Претенциите върху „спорната” зона са по-скоро оставени за общественото мнение. Проблемът на министър-председателя е бил в това, че не е можел открито да изкаже съображенията си. Както вече беше отбелязано, Гешов не е споделял всичко дори и с членове на Министерския съвет. Той е трябвало да поддържа постоянно пред общественото мнение позицията, че България иска цяла Македония и ще се бори до край за „спорната” зона.

 

Руският цар, като „необходимият виновен“.

Всъщност, Гешов отлично е знаел, че руският цар ще отсъди в полза на сърбите за „спорната” зона. Но това за него е била последната стъпка в осъществяването на плана за отклоняване на Сърбия от солунското направление към брега на Адриатическо море. Българското правителство не е можело доброволно да отстъпи „спорната” зона. Общественото мнение е щяло буквално да „помете” всяко правителство, което е склонно да отстъпи тези земи. Нещо повече – в правителството е имало хора, които не са давали да се издума, че Сърбия ще вземе тази територия. Необходимо е било отговорността за тази несправедливост да бъде прехвърлена на авторитет, който не принадлежи към българското публично пространство. Не е имало по-подходящ „виновен” от руския цар.

Предвиденият арбитраж е трябвало да осигури на Белград коридора към Адриатическия бряг, да гарантира на София по-голямата част от Вардарска Македония, населена с преобладаващо бъгарско население и да насочи негативните обществени настроения встрани от кабинета на Гешов. Арбитражът е щял да превърне разделителната линия между „спорната” и „безспорната” зона в държавна граница, гарантирана от поне три велики сили – силите от Антантата. С други думи, арбитражът е трябвало да узакони разделянето на Македония, като руският император влезе в ролята на „гръмоотвод” за българското обществено мнение. В крайна сметка, за да се осъществи планът на Гешов, въпросът е бил не в това, какво ще отсъди руският цар, а просто да се стигне до там, че той да отсъди.

Впрочем, руският цар е щял в същата степен да бъде „гръмоотвод” и за сръбското обществено мнение. Ако арбитражът все пак се беше състоял и страните по него бяха приели отсъждането на руския император, сръбското правителство със сигурност е щяло да бъде разкъсано от критики за това, че се е оттеглило от територии, за които е „дало жертви”.

Критиките към правителството на Иван Евстратиев Гешов за постигнатите споразумения със Сърбия в рамките на подготовката на Първата балканска война, не са основателни. Споразуменията почиват на политическия реализъм и се ръководят от правилото, че „политиката е изкуство на възможното”.

 

Невъзможността за постигане на прецизно споразумение с Гърция.

Не по-малко несправедливи са критиките, че няма договореност за разделителната линия между Гърция и България. И да е имало, тази линия винаги щеше да бъде условна – нещо повече, в България при всяко положение щеше да остане гръцко малцинство, както и българско в Гърция. Впрочем, и след катастрофата в Източна Тракия, България се разширява териториално в Западна Тракия, обзавеждайки се с интересен етно – религиозен микс, който никак не е лесен за управление. Не е тайна и опитът по време на Втората балканска (Междусъюзническата) война, да се скалъпи набързо някаква невъобразима “република” със столица Гюмюрджина, която да не допусне България до беломорския бряг.

Също така, териториите на Кърджалийско, Гюмюрджинско, Дедеагачко и Ксантийско не влизат в територията на България нито по предписанията на Сан Стефанския мирен договор, нито по предписанията на Цариградската посланническа конференция, нито пък са в пределите на Българската Екзархия.
image
Границите на Българската Екзархия според султанския ферман от 1870 г. Границите са дадени със зелена линия. В по-тъмно кафяво са дадени епархиите в Македония, за които е трябвало да се проведат плебисцити - "истилямлъци", с които да се реши дали ще преминат към Екзархията или ще останат в диоцеза на Константинополската патриаршия.

Не е било възможно да се водят кой знае какви „полюбовни“ преговори с Гърция, поради твърде враждебните взаимоотношения между Атина от една страна и България от друга. След Илинденското възстание, гръцките андарти, подкрепяни дейно от официална Атина, осъществяват тотален терор над българското и влашкото население в Македония. Една от кулминационните точки на този терор е клането в село Загоричане.

От своя страна, обществеността в България и в Румъния започва настъпление срещу относително привилегированото положение, в което са се намирали гръцките малцинства в двете страни. Това настъпление е на моменти толкова остро, че Христо Силянов говори направо за „противогръцко движение“ в Румъния и в България. Ако България и Гърция са имали обща граница, евентуален военен конфликт в периода 1903 – 1908 е бил напълно възможен.

Ясно е било, че границата между България и Гърция ще бъде максимално близка до демаркационната линия, която ще бъде установена между двете „съюзнически” армии. Не е случаен и фактът, че на Солунското направление българската армия настъпва с не по-малки темпове, отколкото на Цариградското направление.

Някой би казал, че българските сили на Солунското направление се изчерпват със Седма рилска дивизия. Това е подвеждащо, защото личният състав на това съединение значително надхвърля стандартния щатен състав на една българска дивизия и се доближава до числеността на отделна армия.

В крайна сметка, демаркационната линия между българи и гърци, която се създава след Първата балканска война е линия – мечта. България получава огромен излаз на Бяло море, заедно с пристанището на Кавала. Що се отнася до Солун, този град никога не е бил български – нито по времето на Симеон І, нито по времето на Иван Асен ІІ. Калоян намира смъртта си под стените на Солун. Провалът на въстанието на Петър Делян става след неуспешната атака на стените на същия Солун от Алусиан.

На всичкото отгоре, имало е сериозна възможност, Солун да остане под особен режим на управление, като свободен град. Дневникът на министъра на правосъдието в правителствата на Гешов и Данев – Петър Абрашев, свидетелства, че пълномощният министър на България в Лондон е представил проект за подобно решение и то е било посрещнато с нескрито одобрение от британските политически среди. След седем – осем години, великите сили ще определят точно такъв режим на управление за Данциг – Гданск след Първата световна война...

Истината е, че хинтерландът на Солун е с доминиращо българско население, но самият град е абсолютно полиетнически, мултикултурен, в някаква степен дори доминиран от значителното еврейско – сефарадско население, което е било с българофилска ориентация. Солун е бил под съвместна българо – гръцка окупация и упреците, че „плячката“ не е била разделена предварително с гърците са просто смешни. На изток от Вардара, България е била взела максимума – не само за момента, а въобще от всяка гледна точка. България е имала беломорския бряг от устието на Вардара до устието на Марица – нещо повече, до Енос.

Тук вече ставаме свидетели на максимализма и на цар Фердинанд, който започва да си прави устата да му подарят някой и друг остров (в изворите се споменават „подсещания“ от страна на българския цар, който си е бил харесал остров Самотраки).

Заключение.

В заключение, може да се обобщи, че правителството на Иван Евстратиев Гешов е трябвало да действува при карйно притеснени и в някои отношения – форсмажорни обстоятелства. То е било притиснато от промяната на етническия баланс в Македония, от настъплението на Италия на Балканския полуостров и от българското обществено мнение. От правителството се е искало да реши националния въпрос веднъж за винаги и то не е имало много място за маневриране. В този контекст, ВМРО се явява като първостепенна група за натиск, която успява да детонира избухването на войната с прочутия атентат в Кочани.

Министър-председателят лично е трябвало да действува в изключително сложна обстановка като балансира не само между външни сили, като балканските съседи и Великите сили, но и да маневрира в минното поле на българските вътрешно политически и институционални противоречия. Той провежда своя стратегия, целта на която е била да насочи сръбските териториални и геополитически амбиции към излаз на Адриатическо море през албанските територии. За това той се съгласява на създаването на „спорната зона“ и на идеята за руски арбитраж за нея.

Стратегията на Иван Евстратиев Гешов е провалена от австрийския ултиматум, който довежда до изтеглянето на сръбските войски от територията на днешна Северна Албания. За тогавашния министър-председател на България това е сигнал, че стратегията му е провалена и той подава оставка в момент, в който всички смятат, че преживява личния си политически триумф – подписването на Лондонския договор, дал на съюзниците всички земи на Отоманската империя намиращи се на запад от линията Мидия – Енос в Източна Тракия.

Това не значи, че политиката му е била наивна, непатриотична или престъпна. Той е действувал в рамките на възможното и се е опитал да извлече максимална полза за България. Попречили са му външни за България и за правителството й фактори, които са били от непреодолим характер. Време е да престанем да възпроизвеждаме едни и същи исторически клишета и да внушаваме на публиката, че политическите водачи на България не са знаели какво правят и само са се лутали без цел и посока между Великите сили. Историята на Балканската война говори за точно обратното. Робуването на клишета за историята работи единствено в посока на насаждането на посредственост в обществения живот и за изкривяване на политическото мислене.





Гласувай:
8
0



1. chavdar01 - "РАЗОРЕНИЕТО НА ТРАКИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ ПРЕЗ 1913 ГОДИНА"!-ЛЮБОМИР МИЛЕТИЧ
22.07.2013 15:12
ТАЗИ КНИГА ТРЯБВА ДА СЕ ПРОЧЕТЕ.ТАМ СА ОПИСАНИ МНОГО ОТ ТЕЗИ
ТЪЖНИ ЗА БЪЛГАРИЯ ИСТИНИ!!!
цитирай
2. leonleonovpom - Поздравления за прекрасно напи...
23.07.2013 00:01
Поздравления за прекрасно написания материал!
Има и ценна информация за малко известни събития, като клането в Загоричане, извършено от андарти
Тези две войни са забележителни, защото маркират невероятния подем на българите в резултат на единството-нещо рядко за нас и мотивировката.Втората война е също почти спечелена, гръцкия крал иска примирие, сърбите са пред поражение, но с намесата на Великите сили, победата ни е отнета и е превърната в катастрофа.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: teodordetchev
Категория: Други
Прочетен: 3524167
Постинги: 416
Коментари: 2654
Гласове: 33512
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031
Блогрол
1. Приканвам Ви, да посетите Мечата гора, сътворена от съпругата ми:
2. "Най-доброто" от политологическите публикации в блога.
3. Един млад политолог - блогът на Тодор Райков
4. Блогът на Радослав Пашов в БЛОГ.бг
5. Нов икономически блог на проф. д-р Румен Младенов Георгиев
6. Блогът на асистента за икономиката, такава каквато е.
7. Блог за пътища, улици и транспортно планиране.
8. Блогът на Мерита.
9. Мартин Димитров
10. Блогът на Теодор Иванов - Кобата
11. Блогът на Мариан с историко - политическа насоченост
12. Блогът на karavelov.
13. Кой призна и кой не призна Косово - цялата сага, ден след ден ...
14. Блогът на Никола Дръндев - Подло пионерче
15. МамкаМу - богът на Юрий Александров
16. Блогът на Евгения Тодорова
17. Бизнесът, правата на човека и корпоративната социална отговорност между доброволността и регулациите
18. Интервю за враждебността между "системните" партии, за ерозията на политическата система, за социалдемокрацията и за други неща
19. Изтегли си книгата "Гъвкави форми на работа и (пост)индустриални отношения в страните от Централна и Източна Европа"
20. Изтегли си книгата "Социалният диалог в частния охранителен сектор"
21. Изтегли си сборника: „България на прага на ЕС: тристранното сътрудничество и развитието на индустриалните отношения. Сравнителни модели и анализ“.
22. Изтегли си книгата "Иновации в колективното договаряне" с автори: Теодор Дечев, Боряна Стойчева и Веселин Илков
23. Изтегли си книгата "Взаимодействие между институциите и индустриални отношения" с автор Теодор Дечев