СОФИЯ – ПРИЩИНА - БЕЛГРАД

 

 

Теодор Дечев *

 

Първите седмици на 2008 г., преминават в напрегнато очакване на Балканите – ще обяви ли новото правителство на Косово независимост едностранно и кога евентуално ще стане това ? САЩ, Русия и страните от Европейския съюз са вперили поглед към Прищина, защото евентуалното едностранно обявяване на независимост на Косово, може да предизвика „ефекта на доминото” в поне още няколко конфликтни точки по земното кълбо.

На пръв поглед Русия изглежда най-категоричния и принципен противник на независимостта на Косово, но евентуалното официално и формално отделяне на населената с албанци територия от Сърбия, може да донесе на руската дипломация „железни” аргументи в подкрепа на поне три други „квазидържави”, чакащи прецедент за да напомнят за съществуването си. Независимостта на Косово без всякакво съмнение ще галванизира „спящите конфликти” в Абхазия, Южна Осетия и Приднестровието. Управниците на Грузия и Молдова вероятно гледат с тревога към Прищина, защото на тяхната територия има точно три самообявили се държави, посочени по-горе, които се домогват до международно признание. Разликата между тях и Косово е само в мащаба и структурата на международната подкрепа, на която се радват. Правителството на Хашим Тачи има в ръцете си „плана Ахтисаари”, който може да бъде определен като „почти съвсем независимост”, докато Абхазия, Южна Осетия и Приднестровието (Трансистрия) се радват засега само на подкрепата на Русия.

Както се вижда, Русия може да се възползува от евентуалната подкрепа на някои държави за независимостта на Косово и да поиска същият аршин да се прилага и към подкрепяните от нея, фактически независими анклави в Молдова и Грузия. Трудно е да се очаква, че в Москва ще пропуснат подобен прецедент и ще наблюдават пасивно ставащото.

Обявявянето на независимостта на Косово, най-вероятно ще предизвика въздишка на облекчение и сред белградския политически елит, въпреки заклинанията „Не дамо Косово”, с които ни засипва подавляващата част от сръбските политици. (Изключение прави само Либерално-демократическата партия, която казва на глас това, което другите си мислят на ум). Едва ли има здравомислещ човек в Белград, който да не си дава сметка, че Косово е отдавна изгубено от Сърбия и е фактически независима територия. Нито сръбската армия, нито сръбската полиция, а най-малко сръбската държавна администрация могат да стъпят в Косово. Това положение няма да се промени и на йота, дори независимостта да не бъде обявена.

Сегашното положение на сръбското малцинство в Косово също няма да се промени. И при обявяване на независимост в Прищина и при запазване на „status-quo”-то, гарант за безопасността на сърбите и на другите малцинства в Косово, (в това число и на българите от мюсюлманско изповедание – „горанците”, за които би трябвало да сме най-загрижени), е Европейският съюз, а не Сърбия, която няма никакви лостове за въздействие в напускащата я провинция.

Сръбският политически елит има сериозни основания да бъде крайно предпазлив и по отношение на идеите за отделяне от Косово на общините, в които сръбското население е мнозинство. На пръв поглед това изглежда и реалистично и справедливо – косовските албанци да се заемат със строителството на новата си микродържава, а териториите на косовските сърби да преминат към Сърбия. Подобно „лесно решения” обаче плаши Белград с поне два проблема.

Дележът на Косово означава окончателно отпадане на вътрешните административни граници на бивша Югославия, като някакъв репер при очертаването на сръбските държавни граници. Напълно възможен сценарий е косовските албанци да приветстват прилагането на етническия принцип по отношение на косовските сърби и след това ... да поискат същото за албанците в Южна Сърбия, по-точно в района на Буяновац, Прешево и Медвежа.

Подобна претенция ще бъде точно толкова основателна, колкото и искането за отделяне на косовските сърби. Размяната на територии може да лиши почти изцяло Сърбия от граница с Р. Македония, нещо което в Белград едва ли биха приели под какъвто и да е предлог. На всичкото отгоре, дележът на Косово и евентуалната размяна на територии между Белград и Прищина може да предизвика подобни центробежни тенденции във Войводина и в Западните покрайнини. Специално в Западните покрайнини, отпадането на меродавността на старата югославска вътрешна административна граница на Косово, би могло да предизвика спонтанно движение за отделяне и присъединяване към България.

Последното съждение не е националистическо бълнуване, а почива на чисто прагматични съображения. Царибродско и особено Босилеградско са единствените територии в бивша Югославия, които са дотолкова изостанали икономически, че се намират дори зад Косово. Политиката на централното сръбско правителство към Западните покрайнини, като към окупирани територии не се е променила дори и след падането на Милошевич. И за българите и за сърбите в Западните покрайнини (и в особена степен в Босилеградско), прекрояването на демаркационната линия между сърби и албанци може да стане повод да сменят държавната си принадлежност и да станат граждани на ... Европейския съюз.

Евентуалното прекрояване на границата между Косово и Сърбия може да предизвика в Западните покрайнини спонтанен акт на отделяне, който няма да бъде проява на български иредентизъм, а прагматично използуване на историческия момент за присъединяване именно към Европейския съюз.

Българите в Царибродско и в Босилеградско едва ли имат основание да бъдат толкова лоялни, за да чакат влизането им в Европейския съюз да стане с приемането на Сърбия в „брюкселското семейство”. Сърбите в Западните покрайнини ще бъдат силно изкушени да се окажат в положението на „привилегировано малцинство”, точно в контактната зона между ЕС и Сърбия, която някога в бъдещето би могла и да влезе в европейското семейство. За тях би било твърде удобно и приятно да дочакат присъдиняването на Сърбия към ЕС ... на европейска територия.

Не някаква пропаганда или подстрекателство от София, а именно уникалната историческа ситуация, която би възникнала с преначертаването на границата между Сърбия и Косово, би могла да катализира едно мощно движение за отделяне на Западните покрайнини и присъединяването им към Европейския съюз и към България ... с извинение. Българите в Западните покрайнини едва ли имат никакви илюзии по отношение на загрижеността на българските власти за тях, през изминалите години на разпадане на Югославия. Но членството на България в ЕС в момента е изключително конкурентно предимство в сравнение със Сърбия. Несравнимо по-примамливо е да живееш в страна от ЕС, отколкото в най-големия музей на политически архаизми в Европа, в който е на път да се превърне Сърбия.

Всички тези съображения най-вероятно карат сръбския политически елит да демонстрира непоколебимост по отношение на независимостта на Косово и едновременно с това да се моли, политически кошмар в „Стара Сърбия” да приключи, колкото се може по-бързо. Ако Косово обяви независимост едностранно, Сърбия няма да признае новата държава, ще се цупи и дори ще се зъби на държавите, които признаят новата държава със столица Прищина. Но Белград няма да си помръдне пръста, за каквото и да е силово противопоставяне на обявената независимост. Най-вероятно, няма да дочакаме искания от сръбска страна за преначертаване на старата вътршно-югославска административна граница. В Белград ще се отдадат на мирни протести и на гръмогласна риторика срещу „самозванците” от Прищина. Подобна позиция веорятно ще заеме и Русия. Ще последват месеци на шумни протести и на силни думи.

Когато първоначалната истерия попремине, сръбското правителство най-вероятно ще започне да настоява за „кантонизация” на Косово и за даване на максимално широки гаранции за правата на сръбското малцинство там. Русия ще извади изпод миндера Приднестровието, Абхазия и Южна Осетия и ще представи на САЩ и на ЕС, (както и на Молдова и Грузия), сметката с цената на Косовската независимост.

Каква би била рационалната позиция на българското правителство ? Ясно е, че бързото признаване на независимостта на Косово, би спечелила на България благодарността на всички в Прищина, но би влошила до крайност отоншенията с Белград. В случая, България е сякаш измислена за обект на който Сърбия да изкара яда си. В Белград разполагат с някои мерки, които биха могли да нанесат на България неприятни икономически загуби. Затова една въздържаност на правителството и парламента ни по отношение на признаването на независимостта на Косово би била разбираема. Не е и нужно Сърбия да бъде допълнително унижавана, в момента в който окончателно се слага край на мисията й на „Пиемонт на Балканите”.

Едновременно с това, не бива да се допуска изпадане в другата крайност. България под никакъв предлог не трябва да осъжда евентуалното обявяване на независимостта на Косово. За това не би имало нито политически, нито морални аргументи.

Българското общество и съответно българските медии не трябва да допуснат развихрянето на „белградското лоби” в София и страната. Най-малко на нас прилича да „държим исо” на „историческите претенции” на Сърбия в Косово. Претенциите на Сърбия към Косово, базирани преди всичко на „исторически аргументи”, датират от Средновековието и са с толкова голяма тежест, каквато биха имали претенциите на България към Белград и Браничево.

Достатъчно дълго сме били свидетели на демонизирането на косоварите и на техните политически лидери. Белградските специални служби безспорно си вършат съвестно работата, създавайки образ на косоварите като на родени мързеливци, престъпници и най-вече наркотрафиканти. Здравомислещите хора в България трябва да си дават ясно сметка, че организираната престъпност в Сърбия, по нищо не отстъпва на тази в Косово, а в сравнение с паравоенните формирования на Желко Ражнятович – Аркан, Армията за освобождение на Косово (АОК) дори и през най-силните си дни, изглежда като скаутско дружество.

Българите са достатъчно политически просветени, за да се досещат кого обслужва демонизацията на албанците, в частност на косоварите, както и на политическите лидери в Косово. Ако за секунда слезем от пиедестала на собствената си изключителност, трябва да призанаем, че в България (да не говорим за Сърбия) няма политик от мащаба на покойния Ибрахим Ругова.

Малко са хората, които си спомнят изключителните постижения на този истински народен водач, който с ненасилствени средства успя да създаде първообраза на днешно (почти) независимо Косово. Чрез методите на пасивната съпротива и без насилие, но с непоколебима целеустременост, Ругова създаде паралелна „държава в държавата” още преди началото на разпадането на Югославия. В Косово, на което беше отнета автономията от Титово време, бяха създадени независими от югославската държава институции, в това число – образование и здравеопазване.

Отделянето на Косово беше предопределено от успеха на тоталния бойкот на югославската държава и създаването на „паралелна държава” под ръководството на Ругова, а не от авантюрата на Милошевич и от създаването на АОК. Неслучайно Ибрахим Ругова многократно е сравняван с Махатма Ганди. Тук може само да добавим, че като познавач на балканската история, той успешно приложи и някогашния опит на ВМРО, създала в Македония паралелна съдебна система на османското правосъдие.

Що се отнася до сегашния министър-председател на Косово – Хашим Тачи, той по никакъв начин не изглежда по-зле от многобройните латиноамерикански политици, хвалени за това, че са заменили партизанската война и автоматите си с политическото поприще и официалните костюми и вратовръзки.

Затова, официална България може да почака с признаването на независимостта на Косово, но българската общественост, неправителствените организации и българският бизнес не трябва да губят никакво време за осъществяване на контакти с властите в Прищина и с наченките на гражданско общество в новопоявяващата се република. Те не трябва да бъдат възпирани по никакъв начин в тази си мисия от българските официални власти. Реалностите в Косово са ясни и към тях трябва да се подхожда прагматично и без предразсъдъци.

 

* Изразените становища отразяват единствено позицията на автора на текста. Те по никакъв начин не ангажират Съюза за стопанска инициатива (ССИ), на който авторът е заместник председател или Нов български университет (НБУ), където преподава.

 

 

Невероятно интелектуално удоволствие, задълбочен коментар! Поздравления!

Анализа ви, ми напомня една шега! "Сърбия е като телефона Нокия, всяка година става по малка"! Поздрави за статията!

Много задълбочен анализ, поздравления!

Доста ми е интересна тезата ви за Западните покрайнини. Дали наистина е осъществима? Най-вече дали сред хората там има такива настроения? Дали те могат да се справят без НИКАКВА подкрепа от страна на България?
В никакъв случай не се заяждам, интересно ми е Вашето мнение. Иначе статията е великолепна.

... или поне тези от Босилеградско се чувствуват дискриминирани. И в "социалистическа Югославия" и в днешна "остатъчна Сърбия" те се чувствуват второ качество хора. Изходът за тях най-често е да се изселят във вътрешността на страната, където не ги третират като окупирано население. Тези хора отлично знаят, че България няма никаква стратегия по отношение на Западните покрайнини, но с радост биха се "откачили" от влака на "остатъчна Сърбия", за да станат част от България и най-вече - от Европейския съюз. До тук не казвам нищо различино от написаното в текста. Бих добавил, че според мен, най-силните про-български настроения са в Босилеградско и ако може да се очаква някаква гражданска инициатива в случай на голяма бъркотия в Сърбия - тя сигурно ще дойде от там. Въпросът е в това, че на сърбите им е пределно ясно, че не могат да си позволят прекрояването на старите вътрешноадминистративни граници от "социалистическа Югославия" и затова не е много реалистично да очкаваме катаклизми, които да дадат кураж на българите в Западните покрайнини, да поискат връщане в пределите на България.
Затова, според мен е много по-важно на българите от Западните покрайнини да се дава правото на безплатно образование в България и "зелени карти", които да им дават неограничено право на придвижване и наемане на работа в пределите на страната ни.

Боя се, че след 88 години след Ньайския договор, който отделя т.нар. Западни покрайнини от България, много хора и в Босилеград, и в Цариброд, след всичко, което им се е случило, изобщо не са в готовност масово и спонтанно да се присъединят към България. Прогандата и действията на тайните служби и явни служби в Сърбия са били и са толкова ефикасни, че днес в Цариброд специално много малко хора говорят български, сръбският им е всекидневен, битов, "роден" език, в Босилеград не е точно така, но и там няма да тръгнат на "юрош" към България. нещата са доста по-тънки, доста по-сложни за хора, които вече четвърто, пето поколение жинеят в среда на близък език, на еднаква религиозна вяра (православието), на близки балкански манталитет, както и не на последно място, разбира се - на толоква дългогодишна и масирана пропаганда, направила много от тях сърбеещите се, хора с объркана идентичност, българи, които не знаят да напишат на книжовен език името "България" и пр., за съжаление. Трябва да се опознаем много взаимно много повече с тези хора, трябва границата да падне в душите, в пердразсъдъците, в познаването или непознаването на историческата истина, и тогава може би ще ги разберем по-добре, както и те нас...

В тези дни, като че ли много малко се говори за Ругова.

съдържа верни и неверни констатации. Което е нормално. Сбъркан е, по моему, фокусът му. Ще трябва да посветим пак специална студия по темата

Ще чакам текста ти с интерес :-)

Ако политическата класа в България имаше поне малко мозък и следваше националния интерес, щеше да се възползва от прекрасния момент и да поиска от кандидатевропейска Сърбия да върне "буферната зона", наречена от нас Западни покрайнини. Те просто не са й нужни. Всичко това може да стане цивилизовано и да вдигне рейтинга и на двете страни в международен план /може правителствата ни да се споразумеят,да насрочат бъдеща дата, на която с гръмки церемонни, привличащи вниманието на целия свят, тържествено да сменят флаговете в Цариброд и Босилеград по подобие на Хонг Конг през 1999/. Има няколко възможни сценария за връщане на покрайнините - да притиснем Сърбия с мирни средства с помощтта на ЕС; да си откупим териториите за 2-3 млрд. долара; или направо да ги анексираме под претекст, че се нарушават правата на нашето малцинство. Колкото и да се противят сърбите, все някога ще клекнат пред нашите искания СТИГА НЯКОЙ ОТ МАЛОУМНИТЕ НИ ПОЛИТИЦИ ДА СЕ СЕТИ И ДА ПОСТАВИ ПОДОБНИ ИСКАНИЯ. Което обаче е твърде съмнително.