Тук помествам едно интервю, което е дадено и съответно публикувано през декември 2008 г., когато и през ум не ми е минавало, че ще се окажа в днешната ситуация на кандидат за кмет с бюлетина № 20. Струва ми се, че на читателите ще им е интересно да прочетат нещо, което със сигурност не е имало предизборен характер.

На фокус:

Теодор Дечев: Понякога строителството е чиста политика

Интервю на Петя Маркова

Списание „1 към 1 в строителството”, брой 35 от месец декември 2008 г., стр. 128 – 131.

Теодор Дечев е завършил ВИАС през 1984 г. През 2003 г. защитава магистърска степен по политология в СУ „Св. Климент Охридски”, а от 2007 г. е  доктор по социология. От 1993 г. до 1997 г. е главен редактор на вестник „Свободен народ”. В периодите 1995 – 1997 г. и 1998 – 2003 г. е заместник-председател на БСДП. От 1998 г. до 2001 г. е заместник-министър на труда и социалната политика с ресор индустриални отношения. В периода 2001 – 2003 г. е съветник на председателя на КНСБ. През 2003 г. става експерт на Европейската комисия по въпросите на социалния диалог. През 2004 г. е един от създателите на Института за социални анализи и политики. Заместник-председател е на Съюза за стопанска инициатива, член на Националния съвет за тристранно сътрудничество. Автор е на около четиридесет научни публикации в областта на строителните конструкции и на около двадесет в областта на политологията и индустриалните отношения. Преподава в УНСС, НБУ и СУ.

Започваш със строително образование, а след това правиш завой в хуманитарните науки, което е интересен обрат. Каква е специалността ти от ВИАС?

Не мога да кажа, че съм имал първоначално намерение да се занимавам с това, което правя в момента. Завършил съм специалност „Промишлено и гражданско строителство”, профил „Конструкции”.

Защо избра инженерното образование?

Като гимназист силата ми беше във физиката, явявахме се на теоретични конференции, а моят реферат посветен на елементарните частици, беше дежурно втори за София. В Х-ти клас, рефератът ми беше втори на националната теоретична конференция и по принцип трябваше да получа сребърна значка „Техническо и научно творчество на младежта” и да ме приемат в университета без изпит. Обаче явно не ми стигнаха привилегиите и не получих въпросното класиране за университета. Затова реших да кандидатствам във ВИАС, защото в семейството ми има голямо уважение към строителната професия. И все пак бяха времена, когато архитектурата се учеше само от хора с привилегии. Бях реалист и кандидатствах инженерна специалност. Приеха ме геодезия, а след първи курс, следвайки амбициите и ината си, се прехвърлих ПГС. Завърших напълно прилично с успех над 5,50, което се дължеше до голяма степен и на отличната оценка на дипломната ми работа.

На каква тема беше дипломната ти работа?

Цирков купол, който трябваше да бъде за непостроения софийски цирк. Представляваше стоманена мрежеста конструкция от 1200 пръта, еднослойна, изчислявана по безмоментна теория, с разни сложни схеми за разпределяне на усилията по пръти. Проектът действително беше много интересен, това беше и първата ми публикация, която излезе в списание „Строителство”.

Как се разви след това професионалната ти кариера?

След като се дипломирах, започнах работа в „Електропроект”, с които имах договор още от втори курс, след това бях в казармата (и там строих какво ли не 25 месеца), а после се върнах в проектантския институт. „Електропроект” беше едно от възловите проектантски предприятия – в това число и ... възлово за натрупването на външния дълг. Там се проектираха Правец, Ботевград, всички елпроми, кабелните заводи ... И досега мога да кажа какво съм правил за завода за шлангови кабели „Васил Коларов” в Бургас.

Значи ли това, че проектантският опит си остава завинаги?

Да, и сега да седна, веднага ще ти изпроектирам нещо. Ако е двуетажна къща – мога да го направя веднага, ако искаш хале с 40-метров отвор, ще ми трябват няколко дни да си върна формата, пък и там трябват повече изчисления. В „Електропроект” беше много интересно, защото първи се опитвахме да въвеждаме компютри в проектирането. Бяха славни времена, с 8-битови „Правец” се опитвахме да изчисляваме невероятни неща. За първи път на индустриално ниво се проектираше с компютри и се прилагаше цялостно изчертаване  с плотери. При мен пък се случи така, че от самото начало бях от малкото хора там, които проектираха стоманени конструкции и монолитни стоманобетонни конструкции с желание и удоволствие.

Кой е любимият ти проект?

Със сигурност дипломната ми работа е най-интересното, което съм правил, но имам много други хубави неща, които са построени. От промишленото строителството, много се гордея със Завода за електромеханични и електронни изделия в Смолян, чиято площадка се вижда от Пампорово и затова проектирането й беше започнато със специален архитектурен конкурс. Там проектирах всички части, които не бяха по стандартните, каталожни сглобяеми системи. Дори си бях направил собствена индивидуална система за топлите връзки, защото изискването беше движението между отделните сгради да става, без да се излиза на двора. За съжаление построиха само единия корпус.

Иначе в периода 1986 – 1989 г. сме изчертали квадратни километри проекти и си мисля, че някои хора тогава много са бързали да похарчат „едни пари”.

Проектирал съм и страшно много индивидуални сгради. В онези години често се случваше някой да дойде и да каже: „Имам 50 лева, ще ми направиш ли проект за къща?”. И го правех с удоволствие. Много си харесвах индивидуалните сгради, защото там има пълна свобода на фантазията. Последното, което правих в индустриалното проектиране, беше зала във Варна, която трябваше да има стоманена покривна конструкция с отвор 40 метра. През 1990 г. започнаха съкращенията. Борил съм се за оставането на работа на много колеги (директорът ни по принцип се съобразяваше с мнението на синдикалните организации), но тогава получих и един от първите уроци по „благодарност” в политиката. От една страна – не беше възможно да защитим всички и имаше много сърдити хора. От друга страна и хора, които останаха на работа но също ме гледаха на криво по някакви си техни причини. Урокът е, че благодарност в политиката няма и изобщо не бива да се очаква. През 1991 г. напуснах без всякакво колебание, защото виждах, че нещата отиват на провал. Днес „Електропроект” е предприятие, приватизирано по време на масовата приватизация, което се занимава с експлоатацията на сградата си, която е нещо като квартален търговски център.

Как направи завоя към политиката?

Завоят дойде по сравнително естествен начин. В проектантските организации всички бяхме от т.нар. „информирано малцинство”. Първото ни политическо събитие беше непосредствено след 10 ноември. След втория митинг на СДС по радиото ни призоваха: „Другари, внимавайте, като отидете на митинга, да не се запишете в някоя неофашистка организация”. Аз самият не съм бил член на БКП и разпространяваното мнение, че е трябвало да бъдеш член на партията, за да започнеш прилична работа, не е съвсем вярно. Дипломирах се през 1984 г. и започнах работа във време, в което комунизмът вече беше взел-дал и проблемът беше повече с „отрежете ми два метра празни рафтове”, отколкото дали си член или не.

А покрай издателството влязох и в политическата дейност. В края на януари 1990 г. при мен дойде един инвеститор  – да не се бърка със сегашните инвеститори, тогава смисълът на думата беше друг и той ме покани да се запиша в социалдемократическата партия. Тогава Петър Дертлиев не беше станал още икона, тепърва набираше популярност. Беше ми неудобно да откажа, уважавах човека (казваше се Смилянков, впоследствие той отиде в партията на Янко Янков) и не исках да си помисли, че ме е страх или че искам да гледам какво става от страни. Поканата му все пак беше комплимент, защото очевидно се беше обърнал към мен на основа на някакъв положителен критерий. Записах се в БСДП на 01 февруари 1990 г., с излизането на брой първи на в. „Свободен народ” и нещата се стекоха така, че политическата ми кариера беше изключително свързана с това издание.

Вече през 1991 г., когато беше станало ясно, че промишлено строителство няма да има, хората започнаха да се преквалифицират в какво ли не. Тогава ме поканиха да оглавя едно издателство. Първото ни издание беше сборникът по математика за кандидат-студенти на Копрински и Топалов, който стана хит на пазара. Започнах да съчетавам работата в издателството с политиката. Първоначално от 1991 г. работата ми за БСДП беше в пресцентъра, а впоследствие, от 1993 г., във вестник „Свободен народ”, на който бях главен редактор до 1997 г. и където просто не знам колко текста съм написал.

Според мен имаш мнение по много, да не кажа повечето, въпроси. Мислиш ли, че писането, респективно говоренето решава проблемите? Защо пишеш?

Пиша, защото трябва да се пише и говори, но това решава само част от проблемите. В началото на работата ми като „колумнист” беше много по-лесно. Открил съм, че колкото по-неук си, толкова по-лесно осмиваш и заклеймяваш. Сега вече избягвам да съм саркастичен, допускам само по-тънки шеги. Преди ми казваха, че силата ми е в острия сарказъм. Оказва се обаче, че е лесно да си ироничен, когато не знаеш всичко или повечето.

Как се стига до идеята за Съюза за стопанска инициатива?

Идеята за Съюза за стопанска инициатива (ССИ) не е нито моя, нито на настоящото му ръководство. ССИ е създаден непосредствено след 10 ноември от група т.нар. „честни частници” начело с Валентин Моллов. Тогава се създават ССИ и Българският съюз на частните предприемачи „Възраждане”. Най-вероятно двете организации е трябвало да бъдат едно цяло, но нещо не са могли да се разберат. Дълго време ССИ се изживява като организация на едрите частни работодатели. Моллов действително успява да издигне Съюза до състояние на висока организационна култура. След Моллов идва Петьо Блъсков, който най-общо казано го „разблъсква”, например прочутото „еврогише” на Съюза е продадено на БТПП. Нещата се нормализират, когато през 1999 г. за председател е избран проф. Борислав Борисов – днес ректор на УНСС.

Как ССИ помага на бизнеса?

В момента ССИ е типична организация на малки и средни предприятия, има 25 браншови организации, 104 общински съюза. Нашата дейност е регламентирана от КТ, основната ни работа е да участваме в органите за тристранно сътрудничество – между държавата; синдикатите и работодателите; в надзорния съвет на НОИ; в събранието на представителите на Здравната каса; в колективното договаряне; да даваме становища по законопроекти, както и законодателни инициативи и предложения; участваме в един куп отраслови съвети – за транспорт, земеделие, химия, здравеопазване, висше образование. Парадоксалното е, че имаме няколко строителни браншови организации – например Асоциация на строителите на жилища, Национална строителна федерация, Асоциация за инфраструктурно развитие, Асоциация на геодезическите фирми, но до ден днешен те не са допуснати в отрасловия съвет към Министерството на регионалното развитие. Това положение е абсурдно, защото по закон трябва да участваме там и неглижирането ни от страна на два поредни политически кабинета в МРРБ е абсолютно недопустимо.

Имаш и преподавателска кариера. Освен на чиста теория на какво още искаш да научиш студентите си?

Инженерите знаят, че без добра теория няма добра практика. Опитвам се да преподавам в диалог, с малко по-евристичен подход. Но студентите ми са будни и хитровати и някои смятат, че щом преподавам, трябва да ме слушат, а не да си говорят с мен. Измислили са много изобретателни техники в опитите си да трансформират диалога в монолог. И все пак се опитвам да поддържам разговора и да ги карам да мислят, като мобилизирам общата им култура. Много хора казват, че новите поколения не са толкова добри като предишните, но не съм съгласен. Младите определено имат бъдеще. Друг въпрос е дали бъдещето им е в България.

Какво мислиш за вихрещата се световна финансова криза, която притеснява всички?

Никога не съм бил специалист по финансови пазари, но ако погледнем исторически към проблема, голямата криза в Америка от двадесетте години се е отразила в България след три години. Сега поради глобализацията това става почти в реално време, но пак ще има някакво забавяне и всички са в очакване.

Иначе настоящата криза е особена – удря първо богатите, а малоимотните може и изобщо да не разберат за нея. За България ще е опасно, ако започнат да се свиват чуждестранните инвестиции, но за момента е рано да се каже дали има подобни индикации. Трябва да се отбележи, че независимо от световната финансова криза у нас продължава да има много добри параметри на бизнес среда – корпоративният данък е много нисък, а осигурителните вноски са прилични. Недостатъците са корупцията, високите акцизи и променливите правила.

В каква посока смяташ, че ще се развие строителството?

Строителството ще се преструктурира. В София никой не може да спре жилищното и офис строителство. Дефицитът за офиси продължава да бъде много голям. В мига, в който някой кмет се сети да пита какво търсят офисите по жилищните блокове, дефицитът ще стане още по-голям. Нормативни основания за подобно издевателство има, а софийските кметове обичат да издевателстват над бизнеса. Съответно офис строителството няма да секне, както и жилищното строителство. Даже нещо повече – поради поскъпването или спирането на кредити за хотели и ваканционно строителство част от предприемачите ще се уплашат, а точно в такива моменти съобразителните ще забогатеят, като се преструктурират и пренасочат проектите си в откритите пазарни ниши.

Ваканционното строителство също е ниша, която се експлоатира много до момента. В момента на пазара на ваканционни жилища мястото на англичаните се заема от руснаците. Какви са прогнозите ти?

Руснаците купуват, защото имат пари и трябва да ги вложат някъде. При англичаните случаят е по-различен. На Острова имаше финансова схема, с която получаваха кредити при много изгодни условия, ако част от парите са за закупуване на недвижим имот. Така купуваха за без пари нещо в България и след това му слагаха висока оценка. После носеха в Англия нотариалния акт и получаваха финансови предимства. В момента тази схема вече не върви и това е основната причина за отдръпването им. Мисля обаче, че за ваканционния сегмент се отнася в пълна сила станалата популярна напоследък фраза, че „партито свърши”. Инвестициите ще се насочат в друга посока.

За финал на разговора ни, къде според теб се срещат строителството и политиката?

В много отношения строителството е чиста политика. Строителството на железници, магистрали, пътища винаги е геополитически мотивирано. Отделно от това, строителството по принцип се използва често от политиците за поддържане на определени макроикономически показатели. Сега например бюджет 2009 предвижда 7 млрд. за строителство, което навярно е чисто политическа мярка за успокояване на бранша, а защо не и за удовлетворяване на определени интереси.