Този текст също е писан през 2009 г. като коментар в блога на Юрий Александров:
 

http://mamkamu.blog.bg/politika/2009/09/24/neudobni-vyprosi-kym-teodor-dechev.403109
 

Както ще се види по-долу, не се отричам от нито един ред, който съм написал тогава. Важно е да се отбележи обаче, че днешната обстановка изисква допълнителен коментар. Но нека започнем с изложението от преди повече от две години.
 

Как се самоопределям политически ? Формално погледнато, в живота си съм членувал само в една партия – Българската социалдемократическа партия (БСДП). Не съм членувал нито в БКП, нито в казионното БЗНС, нито съм кандидатствал за някакъв партиен член преди 10 ноември 1989 г. Не съм бил и комсомолски секретар. Не съм бил подлаган на някакви преследвания и репресии, ако не броим разни неприятности, които отнасям към категорията на куриозите.
 

По времето, когато БСДП имаше обществена тежест и значение в политическия живот, тя се ръководеше от стандартите на европейската социалдемокрация от времето на студената война и от традициите на старите „широки социалисти”. (Между другото – знаменателно е, че през 1989 – 1991 г., точно лидерите на БСДП предлагаха и пропагандираха идеята в България да се приложат елементи от реформите, предприети в Западна Германия от християндемократа Лудвиг Ерхардт – особено т. нар. „стъпаловидна обмяна на парите”).
 

И двата стандарта са откровено антикомунистически и особено антиболшевишки. В книгата си „Големият провал”, Збигнев Бжежински е отделил доста страници на ролята на европейската социалдемокрация за неутрализирането на комунистическата опасност и на болшевишката инфилтрация. При възможност ще кача този текст в блога си – той представлява изключителен интерес и е признание за нещо, което в днешната политическа обстановка, хората са склонни да забравят.
 

Широките социалисти (познати в два отделени един от друг исторически периода от време и като БРСДП (обединена) ) са едни от ярките опоненти на болшевизма – особено в лицето на Кръстю Пастухов, на д-р Петър Джидров,, на Асен Цанков, на д-р Атанас Москов. Комунистите държат отговорни социалдемократите дори и за потушаването на т. нар. Септемврийско възстание.
 

Комунистите се отнасят с особена ненавист към опозиционните социалдемократи след 09 септември 1944 г. Има много избити социалдемократи, ликвидирани при различни обстоятелства. Два от тези случаи са особено зловещи по начина по който са извършени. Единият е удушаването на Кръстю Пастухов в Сливенския затвор, дни преди да изтече петгодишната му присъда, издадена за ... написването на две уводни статии. (В смъртният акт на Кръстю Пастухов е записано „починал от диагноза” !? ). Другият е убийството на Людмила Славова – сварена жива в банята на следствения арест.
 

През годините на студената война, съществува БСДП в изгнание, която дейно участва в „Движението на поробените народи”.
 

Никога не съм бил любител на крайностите, още по-малко на крясъците в политиката – физически и идеологически. Моето неприемане на комунистическите идеологии има достатъчно сериозна основа точно в социалдемократическата традиция, която уважавам. Разбира се, не е нужно човек да познава историята на социалдемокрацията, преди и след Бернщайн, Адлер и Вандервелд, за да не приема комунистическите утопии и сталинистките им метастази – дори и само здравият разум и елементарното зачитане на ближния са достатъчни основания за това.
 

От друга страна се отнасям с известно разбиране и дори със съчувствие към носителите на различни крайни увлечения – и в ляво и в дясно, особено сред по-младите хора, но това не означава, че ги одобрявам по какъвто и да е начин. Все пак съм политолог и се занимавам с рискови анализи, а разните екстремизми са забележителни носители на политически риск. Склонен съм да водя дълги дискусии с хора с крайни възгледи, с надеждата, че това може „да наведе на мисли” отсрещната страна. В редки случаи става така ...
 

Може би нямам репутация на „голям” антикомунист, защото политическото ми говорене не преминава в крещене. Освен това, когато възникне опасност да повиша тон, пред очите ми винаги изплува образът на Георги Евдокиев Марков – една от най-крещящиге и едновременно с това - най-зловредни и разрушителни персони на прехода и желанието ми се тушира почти незабавно.
 

Притежавам репутация на толерантен човек и смятам, че има основание за това.
 

Днес, всички здравомислещи хора наблюдават с известен укор и с доста голямо безпокойство развитието на социалдемократическите и социалистическите партии – идейният им дефицит, липсата на ярки лидери, „униформеността” на политическите им ръководства. Но това не значи, че в малко по-далечното минало социалдемократите не са имали изключително славни страници.
 

Аз съм от тези социалдемократи, които знаят защо на времето Хелмут Шмидт е забранил на младежката организация на ГСДП да контактува с комунистите и аплодират подобен подход.
 

Аз съм от тези социалдемократи, които знаят под чие идейно ръководство и при какви обстоятелства е приета Бад-Годесбергската програма на ГСДП, с нейното пълно дистанциране от марксизма и стъпването й на принципите на това, което тогава са наричали „етически реализъм”. Чел съм много работи на Вили Айхлер (идеологът на Бад-Годесбергската програма) и смятам, че той е еталон за хората, които отричат кухото левичарство и примитивния класов подход.
 

Аз съм от тези социалдемократи, които харесват Тони Блеър и не харесват Кен Ливингстън. Също така, аз съм социолог, който чете работите на Антъни Гидънс изключително внимателно.
 

Като цяло не вярвам в „осовата координатна система” в политиката – така близкото на сърцата на журналистите „ляво - дясно”. С особено удоволствие правя така наречените „равнинни тестове” за политическа принадлежност. (При тях политическите партии заемат пространства върху равнината, а не върху линия - ос). Обикновено излизам социалдемократ, но мното близо до границата с християндемократите (понякога близо до границата с либералите в зависимост от вида на теста). Между другото в момента Вие ме подлагате на нещо подобно на тези „равнинни тестове”, макар и с друга цел .. Веднъж пък излязох ... консерватор, но това е по-скоро изключение.
 

Разбира се, със сигурност с времето ще се появят и тримерни модели на позициониране на политическите партии, но това едва ли е от значение за кметските избори през 2009 г.
 

Политическите ми възгледи никога не са ми пречили да общувам с хората от партиите, които някои хора упорито наричат „десни”, а аз предпочитам да наричам „демократични”. По отношение на понятията реформизъм, реформаторство, възгледите ни с Радан Кънев са сякаш доста сходни, без да го ангажирам с каквото и да е. Затова и нямах никакви особени проблеми, докато работих три години в правителството на Иван Костов.
 

Към написаното по-горе може, нещо повече - трябва да се добавят още доста неща. Тук бих добавил само няколко допълнителни щриха. Въпросът за антикомунизма от една страна е важен политически индикатор. Въпросът дали приемаш тоталитарната система или я отхвърляш е с голям морален заряд. Можем да зададем въпроса и по друг начин - дали въздишаш по НЕсвобадата от Живково време или се противопоставяш на тези, които днес ни отнемат свободата?
 

От друга страна, темата за антикомунизма е любима дъвка на редица политици на прехода, които не можеха (и не могат) нищо друго, освен да се дерат пред публика. Преди – по площадите, днес само от телевизионния екран. Доста от най-гласовитите герои на прехода се оказаха служители на ДС, начело със своя безспорен патрон, флагман и незаличим гив символ – Георги Евдокиев Марков.
 

Затова въпросът за моето отношение към темата за антикомунизма, антитоталитаризма и антиавторитаризма не е изчерпан изобщо в този постинг и предстои продължение.