С ОБИЧ ЗА “СВОБОДЕН НАРОД”
 

Бях любезно поканен да напиша нещо за нашата “Позиция” във връзка с четиринадесетата годишнина от възстановяването на вестник “Свободен народ”. Няма съмнение, че за човек, за когото този вестник е бил в течение на няколко години смисъл на политическата и професионалната му кариера, подобна покана е особена чест. Всъщност, по някакво знаменателно съвпадение, моя милост се записа в БСДП точно на 1 февруари 1990 г., стискайки в ръка прясно миришещият на мастило първи брой на вестник “Свободен народ”.
 

Очевидно, това е бил някакъв знак на съдбата, че животът ми ще бъде тясно преплетен с феномена “Свободен народ”. Така и стана – през 1993 г., бях избран от ИБ на БСДП за главен редактор на вестника, като преди това бях минал през всички възможни нива на авторство в него, от отделни публикации, до водене на постоянна рубрика или както сега е модерно да се казва – “колумнист”.
 

От друга страна, аз не съм възстановител на “Свободен народ” – това направиха други, много достойни хора, за които ще стане дума по-долу. Нямам намерение да занимавам читателите с политически спомени, пък и казват, че мемоари почвали да пишат фалиралите политици. Но все пак ще се наложи този текст да има характера на своеобразни “записки” или ако предпочитаме медийно – политически скици. След като започнах работа над текста, видях, че няма как той да не се превърне в поредица – има страшно много неща, които да бъдат записани, а освен това да бъдат коментирани и анализирани.
 

Съдбата на “Свободен народ” беше във висша степен функция на политическото поведение на БСДП, в частност на нейното ръководство. Затова, не става дума нито за куртоазия, нито пък да някакви сентименти, когато казваме, че историята на възстановения “Свободен народ” е поучителна. Тя трябва да бъде написана, (засега – съвсем на кратко) и да бъде познавана. Не само от социалдемократите, но и от всеки, който се занимава с историята и “анатомията” на българския преход или още по-точно – на българските преходи.
 

Пиша този текст съвсем спонтанно и на “прима виста” и за това е възможно някъде да сбъркам някое име или дата. Надявам се това да не стане, но от сега се извинявам на читателите ако допусна неточности – те ще са съвършенно неволни.
 

Теодор Дечев
 

ЗА “СВОБОДЕН НАРОД” – С ОБИЧ

ВЪЗКРЪСНАЛ ОТ МЪРТВИТЕ

На 1 февруари 1990 г. излезе брой първи на възстановения вестник “Свободен народ”. Вестникът се яви като първата лястовица на истинската (в полиграфически смисъл) опозиционна преса. До тази дата, хората в София бяха видяли само вестник “Независимост”, който беше “стенвестник” в буквалния смисъл на думата. Група ентусиасти, между които си спомням сина на Марко Ганчев – Ганчо Ганчев, отпечатваха вестник “Независимост” на матричен принтер и после го лепяха по столичните улици като “дацзибао”.
 

В онези славни дни, стените на Софийския университет “Климент Охридски” (патронът на Университета все още не беше припознат от държавата като “Свети Климент”…) се бяха превърнали в основната “медия”, където се водеха обществените дискусии. Освен вестник “Независимост”, там се лепяха всякакви позиви и манифести. Дори ръководството на Народната библиотека, прояви усет към историческия момент и отправи призив към “лепящите дискутиращи”, да предават по няколко екземпляра от своите “демократични дацзибао” във фонда на библиотеката. До колкото знам, по този начин в Народната библиотека се беше струпал значителен фонд от писани на машина и матричен принтер документи на епохата.
 

Очевидно, жителите на столицата бяха привилегировани в това отношение – в повечето градове и села в провинцията нямаше подобни “интелектуални екстри”. (Впрочем, справедливостта изисква да признаем, че софиянци си платиха “интелектуалните екстри” през двете “социалистически зими” – Лукановата и Виденовата, когато разбраха на практика що е студ и що е глад. В по-малките населени места, сътресенията свързани с приключението наречено “управление на БСП”, бяха поне донякъде омекотени с вездесъщите буркани и с технологиите на самозадоволяването и натуралното стопанство).
 

Затова и появата за първи път на опозиционен вестник, който се разпространява от “РЕП” (имаше такава държавна структура – “Разпространение на печата”), беше за по-голямата част от българите нещо повече от откровение. Днес, когато ни е втръснало от вестници и когато много от формите на съвременната журналистика ни отвращават, можем само с умиление да си спомняме времената, когато хората се редяха на опашка дори за “Вечерни новини” (ами просто наистина имаше важни новини…) или пък за “Отечествен фронт”. Появата на “Свободен народ”, напълно в духа на социалистическата дефицитна икономика предизвика на първо място огромни опашки и … спекула с недостигащата стока. Дори в София, на някои бутки на “РЕП”, хората чакаха по повече от час и половина за да … свърши вестникът пред тях.
 

Пак в контекста на социалистическата икономика, тогава вестникарската хартия (като “внос по второ направление”, т. е. купувана от държавата с валута) се даваше с разрешение, получаването на което по своята сложност сигурно може да се сравни с разрешението за носене на оръжие. Не случайно, в обръщението на възстановителите на БСДП към председателя на Държавния съвет – Петър Младенов, почти на първо място се поставя въпроса за отпускане на хартия за вестник.
 

Между другото, споменатият (стен)вестник “Независимост” тръгна и като нормален вестник, при това с качествен офсетов печат, известно време след “Свободен народ” и “Демокрация”. В навечерието на изборите за ВНС, “Независимост” беше обидил с нещо министър председателя – покойният Андрей Луканов. За него не беше никакъв проблем да си го върне. Нарочната комисия, която разпределяше безценната валутна вестникарска хартия, просто спря доставките за “Независимост”. За сметка на това, многотиражката на община “Надежда” имаше хартия в излишък и печаташе измишльотините на Михаил Топалов, които днес ни се пробутват като спомени на Атанас Буров … . Същата комисия впоследствие осигури достатъчно хартия и за “Християндемокрация” на одиозния отец Георги Гелеменов и за “Нова ера” на Славомир Цанков и “Ера – 3”.
 

Като имаме пред вид горното, излизането на “Свободен народ” беше повече от сензация. Още повече, че хората с историческа памет помнеха вестника, излизал през 1945 – 1946 година под същото име. За част от свободомислещите хора “Свободен народ” и “Народно земеделско знаме” бяха легендарни, дори митични издания. Имаше хора, които помнеха рубриката, подписвана със “Стрелец №…” от мъченика на свободната журналистика – Цвети Иванов. Помнеха и статиите на Кръстьо Пастухов – “Не ме изкушавайте лицемери” и “Нашата войска”.
 

И единият и другият автор си бяха отишли от грешния свят заради публикациите си – единият, оставен да умре от тетанус в “Белене”, а другият – удушен в Сливенския затвор.

За многобройните деятели на разнообразните служби, които се грижеха ужким за сигурността на държавата, излизането на “Свободен народ” беше повече от политически, психологически и дори културен шок. За деятелите на ДС, изучавали в своята си школа дисциплината “Вражески и контрареволюционни организации” (или нещо подобно в същия смисъл), името “Свободен народ” означаваше направо синоним на световния империализъм. Години наред, вестник с това име беше излизал във Виена – издаван от “БСДП в изгнание”.
 

“БСДП в изгнание” е създадена от единствения член на парламентарната група на БРСДП(о) във Великото народно събрание, избрано през 1946 г., измъкнал се от лапите на “Народната власт”. Както е известно (на някои българи), незабавно след гласуването от ВНС на т. нар “Димитровска конституция”, цялата парламентарна група на БРСДП(о) е арестувана и изпратена на “място злачно и място покойно” по лагери и затвори за периоди от по десетина години. От лапите на “Народната милиция”, левглавинчевци и други подобни “благодетели на нацията” се измъква само проф. Георги Петков, депутат от БРСДП(о). Това става не поради “депутатския му имунитет”. (Хайде холан – имунитет. То и Никола Петков е имал имунитет, пък … хайде да не продължаваме).
 

Спасява го слепият случай. В деня, в който Коста Лулчев, д-р Атанас Москов, Цоньо Рачев, д-р Петър Дертлиев, Иван Копринков и останалите членове на парламентарната група са надлежно прибрани и дадени на “органите”, които ще ги разследват ту като Титови агенти и ортаци на Трайчо Костов, ту като преки агенти и проводници на имперализЪма, професор Георги Петков пътува със самолет от София за Бургас. Със същият исторически “Юнкерс” 52, отвлечен от полковник Михалакев в Истанбул.
 

Професор Георги Петков направо е бил галеник на съдбата. В Истанбул той разбира, че съмишлениците му са арестувани и воден от здравия разум не се прибира в Отечеството. Заминава за Виена, където с помощта на Социалистическия работнически интернационал (СРИ е тогавашното име на Социнтерна, в който днеска членуват БСП и Георги Анастасов) създава “БСДП в изгнание”. Десетилетия Социнтернът финансира емигрантската социалдемократическа партия, първата работа на която е да започне да издава вестник “Свободен народ” отново.
 

За органите, които сме свикнали да наричаме “службите”, името на вестник “Свободен народ” имаше само едно значение – първостепенен враг. Тогавшните “социалпредатели” – социалдемократите бяха систематично заклеймявани като “слуги на световния империализъм” и “подметки на буржоазията”. Те бяха много по-мразени от десните партии – не случайно крайнодесният министър председател на Бавария – Щраус се водеше за личен приятел на другаря Тодор Живков. (Пак по това време, преподавателят ни по научен комунизъм в гимназията, обясняваше с пълна сериозност, че (френско съветските отношения са много по-добри, когато голистите или изобщо десните са на власт. Защото френските социалисти, за разлика от френските комунисти са едни … многоточие, многоточие и пак многоточие).
 

Не че социалистите от Гърция и от Австрия не бяха в отлични отношения с нашите ръководни другари, но пък в Германия (в ГФР де …) имаше един Хелмут Шмидт, който официално беше забранил на местните си структури да общуват с ядките на Германската компартия.
 

Затова, можем да си представим ужаса на съответните и без това доста объркани и озадачени началници в “службите” на средно и ниско ниво, за които появата на вестник с името “Свободен народ” е било най-малкото знак, че светът много сериозно се е объркал. Виенският “Свободен народ” разбира се беше четен в България само от определен брой “професионално ангажирани” деятели на ДС, но той създаваше непрекъснати главоболия на властта – най-малкото като постоянен източник на информация и коментари за нуждите на българските редакции на съответните “вражески радиостанции”.
 

Разбира се, съответните “професионално ангажирани” деятели на службите бяха направили нужното, за да внушат на членовете на двете основни емигрантски социалдемократически формирования – на БСДП във Виена и на БСДС в Мюнхен, че и едните и другите са агенти на съответните главни управления.
 

В Мюнхен, лидерът на БСДС – Радослав Косовски беше (и до ден днешен е) убеден, че наследникът на професор Георги Петков – Стефан Табаков е агент на ДС. Във Виена, Стефан Табаков (след разцеплението от 1991 г., той беше избран първоначално за заместник председател, а после за почетен председател на СДП на Иван Куртев, Благой Димитров и Крум Славов) също беше убеден, че Косовски е агент на комунистите. Цяло чудо е как и двамата отправиха поздравления към 38-ия конгрес на БСДП, но и това единство не беше за дълго …
 

ПОХВАЛНО СЛОВО ЗА РУЕН КРУМОВ
 

В чисто журналистически план, излизането на първия брой на възстановения “Свободен народ” е заслуга на покойния вече доайен на вестника – Руен Крумов – Боналов. Политическата заслуга безспорно е на цялата група на възстановителите на БСДП, които бяха поставили въпроса за хартията и достъпът до печатница “ребром” пред комунистическите власти.
 

След година и нещо време, Едвин Сугарев с пълна сериозност твърдеше, че излизането на “Свободен народ” е било част от “Плана Клин”, че възстановяването на вестника е било едва ли не лична грижа на Андрей Луканов и прочее и прочее. При цялото ни уважение към един от героите на “прехода”, трябва да кажем, че той е на абсолютно погрешно мнение. Излизането на “Свободен народ” беше несравнимо по-голям трън в очите на тогавашните лидери на БКП, (БКП се прекръсти на БСП малко по-късно), отколкото появата на “Демокрация” две седмици по-късно.
 

Отношението на властите към двата вестника може да се измери много просто с количествмото отпускана хартия, през дните на знаменитата комисия, където се определяха тиражите на вестниците. В най-добрите си дни, “Демокрация” получаваше хартия за 400 000 екземпляра, докато “Свободен народ”, въпреки огромното търсене, не беше оставен да се качи над 110 000 броя.
 

Отделен въпрос е, че точно преобладаващата част от редакцията на ежедневника “Свободен народ”, през критичните дни на разцеплението от 1991 г., работеха по всякакъв начин за СДС на Филип Димитров и държаха исо на “Демокрация” на Волен Сидеров. (Вече с днешна дата знаем, че това усилие не си е струвало труда чак толкова много. Филип Димитров се доказа като блестящ интелектуалец, но не и като действуващ политик, а Волен Сидеров се доказа най-вече като човек, който много обича да се слуша сам себе си …). Излизането на “Свободен народ” беше една от многобройните отстъпки, които покойният Андрей Луканов, Петър Младенов и върхушката на БКП въобще така или иначе трябваше да направят пред прохождащия политически плурализъм. Пък и едва ли очакванията им са били, че изданието ще има такъв невероятен успех. Не само политически, но и комерсиален.
 

Четиридесетте хиляди екземпляра на брой първи, (мисля, че бяха толкова), свършиха светкавично. Следващата седмица брой нямаше, защото ръководството на БСДП се беше договорило с “комисията по хартията”, че за първия брой ще ползува хартията, която му се полага за два поредни броя. Вестникът изобщо нямаше редакционно помещение, нито екип (тогава го наричаха редакционна колегия). Макетът на вестника, който беше отпечатан “с олово”, т. е. на висок печат, беше сглобен от Руен Крумов в … сградата на Народното събрание.
 

Тук сведенията се разминават. Според едни очевидци – това е станало на една масичка в кулоарите на Парламента. Според други – на една масичка в едно ъгълче на пресцентъра на Народното събрание. Каквато и да е истината, Руен Крумов сам беше събрал, сглобил и подготвил за печат историческият брой първи на “Свободен народ”. Той беше и автор на част от материалите и секретар и уредник и главен редактор. И се беше справил забележително добре. Между другото, в брой първи на “Свободен народ”, за първи път някой се осмели да се опълчи на една от бъдещите гримаси на “прехода” – личността на “Батето”.
 

Публикацията за подвизите на зета на Живков трябвнаше да бъде с продължение, но след смяната на Руен Крумов като главен редактор, (още от брой втори), продължението мистериозно не се появи. Никога не разбрах защо стана така – може би материалът беше останал у Руен или новото ръководство на вестника беше решило, че има по-достойни мишени от Иван Славков. Ако е било второто, зетят на Живков и на Самаранч със сигурност е бил много подценен.
 

(Продължението следва)