ОСВЕН ОСТРИЕ КОПИЕТО ТРЯБВА ДА ИМА И ДРЪЖКА

Идва краят на политическия сърфинг – търсят се строителите на Третата българска република

През последните години, публиката в България е принудена да слуша едно постоянно въздишане, преливащо от време на време в извиване на умряло, че в страната няма истинско гражданско общество, че няма силно гражданско общество или че изобщо няма гражданско общество. Повечето от хората, които плачат на гробището на гражданското общество, приемат това понятие чисто интуитивно и в най-добрия случай разбират под него способността на общността да се съпротивлява на простотиите в изпълнителната власт. Ако се абстрахираме за момент от този факт и се опитаме да анализираме последните по-забележими протестни действия на българските граждани ще стигнем до интересни факти и констатации.

На първо място, мощни протестни действия не липсват.

На второ място, става дума за протести, които са посветени на значими проблеми, като свободата в Интернет, опитите за контрол върху Интернет, опитите да се прокарва много спорно и дискусионно законодателстнво (най-вече случаят с ACTA), както и поредица от важни екологически проблеми.

На трето място, протестните действия по правило се организират по Интернет, най-вече с помощта на така наречените „социални мрежи“.

На четвърто място, протестите нямат формални лидери. Нещо повече - в мига, когато се появи тенденция започналите протести да се „формализират“, интересът на хората рязко спада и енергията на протеста се разпилява из заобикалящата ни Вселена. Типичен пример са протестите срещу ценовата спекула при горивата. Те започнаха с огромен размах, но интензивността им се стопи незабавно след като беше регистрирана неправителствената организация С.И.Л.А. Участниците в протеста с или без основание припознаха в създаването на подобна организация опит за оглавяване на тяхното напълно безкористно, некомерсиално и на практика – антипартийно спонтанно движение и ... започнаха все повече да си остават в къщи с всеки следващ протест. Създаването на формална организация уби протеста.

Изводът е ясен. Хората съвсем не са загубили сетивата си, но предпочитат те сами да определят кое е важно и кое не. Хората протестират за да се противопоставят на съответното безобразие и не желаят протестът им да бъде обяздван от когото и да е – най-малко от политически партии или от партийно подобни структури.

Само по себе си, това положение на нещата не е никак лошо. Много добре е, че политическите спекуланти няма да могат да се отдават на любимия си партийно-политически сърфинг – да яхнат вълната на недоволството. Вълни на недоволство има, но желаещите да бъдат яхани са намалели на брой драстично.

Лошото в сегашната вътрешно политическа ситуация в България е, че тази форма на гражданска активност води до половинчати резултати. Причината за това не е толкова в протестиращите, колкото в управляващите и в доволно голямата маса от пасивно наблюдаващи зрители.

Управляващите представляват дружина папагали – послушковци, които използуват харизмата и „харчещата се на политическия пазар“ чаровна простащина на лидера на ГЕРБ, известен много повече като бате Бойко, отколкото с трите си имена и са готови да каканижат, каквото им се спусне отгоре по вертикала. (Що се отнася до фамилиарното споменаване на „бате Бойко“, по подобен начин на времето хората титулуваха един друг хитроват партиен и държавен ръководител с обръщението бай Тошо, без да са сигурни дали бащиното му име е Христов или някакво друго ...).

За дружината добре нагодили се използвачи е все едно, какво решава Божеството на върха на пирамидата, наречена ГЕРБ. За тях е важно Божеството да е доволно, а те да НЕ бъдат напъждани от яслите и хранилките, които политическата власт предоставя. ГЕРБ няма нито визия за развитието на България, нито политическа стратегия. Те си нямат нищо като интелектуален и програмен багаж. Мнозинството от ГЕРБ има единствено танцовото умение да танцува „две напред, една назад“ с едничката цел да добута края на мандата и да се подготви за евентуалното купуване на следващите избори.

По този начин, лидерът на ГЕРБ, който е с фактически статут на Божество, не изпитва никакви притеснения по линия на така наречената „вътрешно партийна демокрация“. Той може да смени мнението си на 180 градуса в рамките на двадесет и четири часа и никой да не го попита, защо прави така. Говорим за питане - за търсене на отговорност изобщо не може да става дума.

По тази причина, Бойко Методиев Борисов има огромно поле за маневриране, респективно – за демагогствуване. Той може да експериментира, лансирайяки най-разлчни безобразия, било като законодателни инициативи, било като актове на изпълнителната власт. Ако номерът мине – няма проблем и се преминава към следващото безобразие. Ако има протест, лидерът – Божество внимателно подушва въздуха и премерва дали мирише на озон и обществената буря ще е със светкавици и гърмотевици или просто ще превали. Във втория случай, когато има само превалявания, номерът отново минава.

В случай, че се е извила голяма обществена буря и хората вземат, че напълнят площада пред Народното събрание, както беше в случая с ACTA или вземат, че блокират Орлов мост, както беше в случая с горските безобразия на мнозинството, Божеството просто прави крачка назад. За Бойко Методиев Борисов не е проблем да изостави цял законопроект или да се откаже изцяло от мнението си, без значение за какво става дума. Когато някой от публиката го попита на какво се дължи подобна „гъвкавост“, той абсолютно цинично и безцеремонно заявява, че се е ВСЛУШАЛ В ГЛАСА НА ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО.

Разбира се, тук е налице опашата лъжа – вслушването в гласа на гражданското общество става още при оформянето на идеята за един или друг управленски акт, а не когато ножът дойде до кокала и гражданството излезе на улицата. Освен това, популистите с мания за непогрешимост от типа на Бойко Борисов нямат качеството да се вслушват. Те разбират само от „буря и натиск“ и отстъпват единствено от страх.

Въпросът обаче е там, че има очевидна асиметрия в размера на обществените усилия, необходими да се вразуми (тук може би е по-подходящ турският израз - „да се съпикяса“) индивид като нашия по Божия милост (или по наказание Божие) министър председател и цената, която той трябва да плати за да излезе от ситуацията.

Обществото трябва да се мобилизира, хората трябва да излизат на улицата като си зарежат всичката друга работа, която имат, социалните мрежи трябва да прегреят за да се стигне до „окупирай Орлов мост“. За сметка на това, богоподобният министър-председател просто трябва да се отметне от нещо, в което се е верил и клел до предишния ден и да каже ритуалните думи: „вслушвам се в гласа на гражданското общество“.

И какво става ? Авторът на безобразието се отървава с лека или малко по-силна уплаха. Той преминава към следващият си золум или дори започва да мисли как да прокара току що проваления, покрай носа на гражданите в нова опаковка. Гражданите от своя страна изпитват чувство на удовлетворение, но някак си усещат, че никой не е понесъл санкция за това, че им е загубил и сили и нерви и безценно време, за да го турят поне за момент на мястото му.

В една демократична държава с традиции, подобна ситуация би била невъзможна. След позор като опита за приемане на персонален, лобистки закон за горите, правителството би си заминало под дюдюканията не само на хората окупирали Орлов мост, но и на цялата публика. Да не говорим, какво би станало с правителство, което е уличено в приемането на над 60 (шестдесет !) лобистки закона ...

У нас обаче, под „устойчива демокрация“ се разбира устойчиво дебелоочие и трупане на пари в черните каси за нови избирателни подвизи. Причината разбира се е в пасивността на една значителна част от избирателния корпус, която лющи семки, пие бира и заявява, че не се занимава с политика и други подобни глупости. Част от тази безгрижна армия не крие разбирането си, че Богоподобният е много народен човек и всичко му се разбира от приказката.

Откъде идва армията на „лющещите семки“ ? Днес всички говорят, че страната е скована от страх, поради репресивния характер на режима на „Бойко и Цвъки“ но всъщност страхът е второстепенен проблем. Големият проблем е убеждението на мнозинството от българите, че „каквото и да се прави, нищо няма да се промени“ и че „няма смисъл да се напъваме, защото всичко ще си остане, както си е“. Чувството за безнадеждност и липса на смисъл от заемането на позиция, убива политическите съпротивителни сили на обществото, повече от сопаджилъка на ГЕРБ-овците.

Всичко написано до тук, показва ясно, че обществото има съпротивителни сили да се противопостави на разнообразните самозванци, които се опитват не без успех да го обяздват, контролират, стрижат, дерат и дори да го обезкостяват. Но освен спонтанната съпротива, улеснена в голяма степен от съвременните комуникационни средства, от Интернет и от социалните мрежи е необходима и систематична, организирана съпротива. Обществото може да реагира остро на всеки акт на беззаконие и безобразие, но в него трябва да се явят политически сили и структури, които да са готови да поемат отговорността да спрат „похода на разрухата“ на ГЕРБ-овците и техния Месия.

Спонтанно организиращите се окупатори на Орлов мост, са истинска гордост за българското общество, те са острие на българската демокрация, но уви, освен острие, копието трябва да има и дръжка.

Аз споделям песимизма на българските граждани по отношение на политическите партии, които създадоха „политическия картел на прехода“, нещо повече – декларирал съм, че искам отнемането на техните привилегии. Аз също искам, както много хора, представителната демокрация да отстъпи от територията си на пряката демокрация и да доживеем истински референдуми, които взимат РЕШЕНИЯ по важни и съществени поблеми.

Но страната неистово се нуждае от нови обществено-политически формации, които добросъвестно и почтено да представляват гражданите в управлението. Организации, които да не обещават чудеса но да се опират на здрави принципи и да са последователни в действията си.

Страната се нуждае от нови политически организации – партии, движения, групи за натиск, които да върнат смисъла в политическите дебати и да върнат живота в сградата с надпис „Съединението прави силата“. Политически организации, които да не се поколебаят коренно да променят нещата, да се лишат от привилегиите и комфорта на днешното политическо блато и да сложат основите на Третата българска република.

Нито от поредната, кабинетно създадена партия, поръчана от някого си.
"Спонтанно организиращите се окупатори на Орлов мост, са истинска гордост за българското общество, те са острие на българската демокрация, но уви, освен острие, копието трябва да има и дръжка."
Напълно съм съгласен. Без "дръжката", "острието" не може да използва ефикасно потенциала си.
Важното е тази организация да тръгне отдолу - от групите по интереси, от квартала, от хората и да върви към постепенно обединение.