В новата си книга „Стратегическата визия“, Збигнев Бжежински отбелязва на пръв поглед парадоксална ситуация. Докато европейското обединение беше ограничено в рамките на хлабавата структура на Европейската общност, Европа беше много по-консолидирана в сравнение с днешната ситуация, при която е налице Европейски съюз със свой президент и външен министър. Наистина, днес в част от Европейския съюз се прилагат практики, които поставят под съмнение спазването на самите политически критерии за членство в ЕС.

Така е и с периодичните приливи на авторитаризъм в Словакия, където до последния момент преди разширението на ЕС от 2007 г., съответствието с политическите критерии за членство беше спорно с оглед на огромното влияние на авторитарната формация на Мечияр. Днес в Словакия периодически избуяват подобни проблеми отново и отново.

Така е и настъплението на различните форми на популизъм, прикриващи се с различна степен на интелигентност зад дясна фразеология и ужким консервативни платформи. Полша преживя крайно неприятни моменти с управлението на близнаците Качински, а Унгария тепърва сърба попарата с популизма на второто управление на Виктор Орбан. За България и нашия богоравен Бойко Борисов също не е зле да напомним. Все пак, ние сме средно голяма европейска държава, с доста прилично количествено представителство в различните европейски институции. У нас популизмът е съвсем зловреден, не че полският беше много креативен или че сегашният унгарски популизъм е цвете за мирисане). Нашият роден популизъм по Бойковски обаче не се е скрил зад пищните одежди на дясното политическо мислене, а се е задоволил с един смокинов лист, вероятно изписан с пари от някоя програма на фондация „Ханс Зайдел“...

Тук обаче искам да се спра на друго явление – на ревизията на историята и на начина, по който тя си отмъщава в политическия живот. Ревизията на историята в прибалтийските републики, сочени до онзи ден като отличници на присъединяването, доведе до дълбоко разделение в техните общества и до неочаквани негативни ефекти.

 

ИСТОРИЯТА УМЕЕ ДА СИ ОТМЪЩАВА

Всяка година в навечерието на годишнината от избухването на Втората световна война се изговорват куп стандартни, клиширани фрази срещу насилието и за мира. Никой обаче не беше предполагал, че разширяването на ЕС на изток ще внесе в подредената европейска къща проблеми с омразата към евреите и силни тенденции за оневиняване на хора извършили военни престъпления и престъпления срещу човечеството.

Ако в България омразата към евреите е в много случаи проява на прикрит със смокиново листо анти-американизъм, в приблатийските страни, ненавистта къв евреите избуява върху почвата на враждебността към съветското минало на трите републики. По никакъв начин не искам и не мога да иронизирам стремежа на прибалтийците да изяснят обстоятелствата около анти-болшевишката съпротива в техните страни. Далече съм и от мисълта да иронизирам Литва, Латвия и Естония подобно на естонския (!) политик Димитрий Кленский, който на 22 юли 2012 г. попита саркастично: „Може ли да се приема сериозно една „млада“ държава“.

Аз съм последният човек, който НЕ би гледал сериозно на прибалтийските държави, още повече, че в частта си за Литва твърдението на Кленский е просто невярно – литовската държавност е с вековна традиция.

Въпросът обаче е там, че прибалтийските държави са по-млади демокрации и от България. Там протичат бурни процеси на изграждане на национална идентичност и на търсене на решения за осигуряване на националната сигурност. В техния ход, ставаме свидетели на усилено национално митотворчество и на реабилитация на исторически актьори, които най-меко казано „не са за пред хората“.

Така на пример, на 16 март тази година се проведе поредният марш на ветераните от латвийската дивизия във „Вафен СС“. Този марш съвсем не е имал възпоменателен характер, а е бил съпроводен с бурна словесна агресия пред камерите на латвийските телевизии. Обект на нападките на участниците в марша са били Татяна Жданок - депутат в Европейския парламент от фракцията на Зелените и Европейския свободен алианс и председателя на латвийския антифашистки комитет Иосиф Корен.

Разбира се, никой не е длъжен да споделя изцяло или отчасти възгледите на г-жа Жданок. Тя има богата политическа кариера, през която е заемала различни позиции - от крайно демократични по време на перестройката, до борба за оставане на Латвия в границите на СССР. Никой не е длъжен да се прехласва и по възгледите на г-н Иосиф Корен. Проблемът е, че огромна част от нападките срещу двамата политически деятели са съпроводени с откровени анти-еврейски закани и заплахи.

Антиеврейската риторика набира скорост и през следващите дни, за да се стигне до официалната интервенция на посланника на Израел, който протестира срещу предаването „Епохата на родината“ (Tēvijas laikmets) по радио Naba от 20 март 2012 г. Според него участниците Роберт Климович и Леонард Инкинс са използували „тон на анти-еврейска пропаганда“ и „съмнителна терминология“.

Всъщност, зад тези почти деликатни изрази се крие простият факт, че Климович и Инкинс са обявили евреите за организатори на „съветския геноцид над жителите на Латвия“ и са предложили ... Израел да се покае заради чекистите от еврейска националност. Двамата участници в предаването са известни с това, че са разпространявали книгата на Хитлер „Моята борба“ и са пледирали в защита на пилота Херберт Цукурс, уличен в съпричастност към изтребването на евреите в Латвия.

Мощната тенденция за реабилитиране на националните латвийски и естонски части във „Вафен СС“, може да бъде определена като част от неочакваните проблеми, които бяха внесени в рамките на ЕС с приемането на новоприсъединилите се държави през 2004 г. Ако Словакия държа до последния момент европейците „на нокти“, поради сериозните й проблеми със съответствието с политическите критериии за членство в ЕС, прибалтийците сюрпризираха Брюксел съвършено неочаквано. Никой не беше предполагал, че процесът на еманципация на прибалтийките държави от тяхното минало ще роди такива отклонения в това число и преклонението пред националните части от „Вафен СС“, като особена форма на национално митотворчство.

От тук до омразата към евреите и използуването й за пропагандни, политически и пердизборни цели има по-малко от една крачка и мнозина от естонските и латвийските националисти вече са я направили или дават ясни признаци, че са готови да прекрачат в тази посока.

Някои коментатори доста злобно подхвърлят, че „прибалтийският сюрприз“ идва малко в повече на Стара Европа, защото реабилтацията на бойците от прибалтийските „Вафен СС“ части, автоматически връща дискусията към въпроса за „пан-европейската солидарност“ с похода на нацистка Германия на изток.

До днес беше лесно и приятно да се говори за съпротивата на анти-фашистките сили в Европа срещу нацистките окупатори. Знаковите колаборационисти от типа на маршал Петен и Пиер Лавал са осъдени още през първите години след края на Втората световна война. И ... неочаквано от гардероба изпадат скелетите на европейските доброволчески експедиционни съединения на Източния фронт.

Не става дума само за прословутата испанска „Синя дивизия“. През 1944 г., на отбранителната линия „Таненберг“, простираща се между Финския залив и Чудското езеро се сражават: 20-та естонска вафен-гренадирска дивизия, 11-ти нидерландско-скандинавски панцер-гренадирски дивизион Нордланд, 4-та нидерландска панцер-гренадирска бригада Nederland, 23-ти норвежки панцер-гренадирски полк Norge, 24-ти датски панцер-гренадирски полк Danmark, 5-та валонска щурмова бригада Wallonien, 6-та фламандска щурмова бригада Lagemark.

Ако прибавим факта, че по време на настъплението на Вермахта срещу Москва при Бородино в боя се включват и френските доброволци (да не говорим за общоизвестните факти около участието на цели италиански, унгарски, румънски и словашки армии и отделни съединения на Източния фронт), лъсва истината, че срещу Съветската армия са се сражавали едни реални обединени европейски сили. Бедата е там, че примерно 20-та естонска дивизия от „Вафен СС“, заедно с още няколко естонски наказателни батальона е учствала активно в „лова на евреи“ и в разстрели на евреи в Новогрудок (Беларус), както и в полските градове Лодз, Пшемисъл, Ржешов и Тарнопол.

Към сметката им, освен избиването и депортирането на евреи се числи и смъртта на около 6000 „расово чисти“ естонци. Тези данни не са евтина публицистика. Това са заключения на Международната комисия, създадена по инициатива на покойния президент на Естония – Ленарт Мери, известна още като „комисията на Макс Якобсон“.

Тези заключения не пречат на министъра на отбраната на Естония, Урмас Рейнсалу да причислява безусловно всички естонци, сражавали се в състава на „Вафен СС“ към списъка на „борците за освобождение на Естония“. Не е нужно човек да е голям политолог за да забележи, че в прибалтийските страни се създава политическа прослойка, която е готова да спекулира безскрупулно с националните чувства на хората, предлагайки им про-нацистки митове за националната съпротива срещу болшевизма.

Проблемът е гноясал до такава степен, че президентът на Латвия се обърна с призив за национално помирение, което трябва да бъде постигнато чрез „сдобряването“ на ветераните латвийци, сражавали се на страната на Съветската армия с хората, които са се били в състава на „Вафен СС“. На пръв поглед - акт в стила на генералисимус Франко, погребал на едно място тленните останки на републиканци и роялисти „съединени в смъртта“. Други коментатори виждат в това просто реверанс към бившите легионери, сражавали се във „Вафен СС“.

През годините предшествували разширяването на ЕС през 2004 г., прибалтийските държави бяха отличници. През следващите години те, особено Естония, бяха сочени като страни, осъществяващи „икономическо чудо“. Днес, сме свидетели на тежка финансова криза в Латвия, на проблеми в Естония и на разделение в обществото на база на оценката на миналото. Един автор беше написал книга озаглавена „Реваншът на географията“. Оказва се, че и историята умее да си отмъщава.
 

Ветерани от латвийските Вафен СС и доста по-млади политически радикали участват в марша в памет на латвийските Вафен СС бойци, състоял се на 16 март 2010 г. Снимка:

http://newshopper.sulekha.com/aptopix-latvia-waffen-ss_photo_1215286.htm

 

 

Маршът в памет на латвийските Вафен СС бойци, състоял се на 16 март 2012 г. Снимка:

http://www.hopenothate.org.uk/international/article/53/stop-the-ss-commemoration-in-riga-on-16-march

 

 

Ветеран от латвийските Вафен СС – участник в марша, състоял се две години по-късно на 16 март 2012 г. Снимка:

http://www.timesofisrael.com/latvians-pay-annual-tribute-to-waffen-ss-fighters/

НО МИСЛЯ ЧЕ ВЕЧЕ Е ДОШЛО ВРЕМЕ ЗА ЕДИН ЦЯЛОСТЕН
АНАЛИЗ НА БЪЛГАРСКАТА РЕПУБЛИКА!
ЗАЩОТО САМО С НАРКО-ИКОНОМИКА И
ПАРТИЕН КАПИТАЛИЗЪМ НЯМА ДА СТИГНЕМ ДО НИКЪДЕ!

да се приписват на цял етнос,народ или народи -
не е честно,не е и вярно!