Книгата на Емилия Маркова, посветена на историята и бойния път на Седма Рилска дивизия, която е пред нас, представлява поредната илюстрация на напредъка на българската  военна история. По принцип, всеки автор който работи в тази област е изправен пред предизвикателството да избере, дали да акцентира върху епизодите, които биха предизвикали патриотична гордост у читателя или да се опита да даде максимално достоверна картина на изследваните от него събития.

Аз лично нямам нищо против патриотичните емоции, поставени в някакви разумни граници, но смятам, че с напредването на времето, би трябвало все повече да наблягаме не само на възхищението от извършеното от предците ни, но и да погледнем нещата най-вече от гледна точка на поуките, които биха могли да бъдат извлечени, вече повече от сто години по-късно.

От такава гледна точка, книгата на Емилия Маркова за 7-ма Рилска дивизия е един твърде успешен опит за постигане на баланс между преклонението към подвига на нашите предци и здравомислието, което ни въздържа да изпаднем в шовинистичен захлас. Емилия Маркова е автор на няколко книги, в които е доказала способността си да бъде обективна дори и по въпроси, които я ангажират силно емоционално в личен план. В тази книга, тя отново демонстрира умението си да пише прецизно, без това да прави написаното „униформено“ или скучно. Тя умело разглежда историята на 7-ма Рилска дивизия в нейния исторически контекст, а не самоцелно и отделено от осмислянето на цялостния исторически процес.

Несъмнено, по отношение на контекста на събитията има изобилна литература, в това число и по дипломатическата подготовка на Балканските войни (Маджаров, Михаил Ив., Дипломатическа подготовка на нашите войни. Спомени, частни писма, шифровани телеграми и поверителни доклади, Изд.: Лексикон. Издателство за българска литература, София, 2019 г., ISBN 978-619-220-214-9. Първото издание на книгата е публикувано през 1932 година), но Емилия Маркова е успяла така да конструира раздела „Българският национален идеал за обединение“ в книгата си, че нито да претоварва книгата, нито пък да е излишна „кръпка“. Този раздел казва важни неща и ще е от полза на читателя, независимо от възрастта и образованието му.


Михаил Маджаров - посланик в Лондон през Балканските войни ни е оставил ограмен труд, посветен на дипломатическата им подготовка.

Задачата на авторката не е била никак лесна, но тя се е справила с много добър усет и мяра. За съжаление, в мащабите на общото политическо говорене у нас, намеренията за извличане на поуки от военната ни история, също са орисани да бъдат постоянно изправяни пред риска от попадане в „минно поле“ от наложени през годините клишета, табута и предразсъдъци. За да не се впускаме надълго и на широко в измеренията на подобно „минно поле“, бихме могли да го опишем само с една от фразите, непрекъснато възпроизвеждана на всякакви научно-популярни и дори научни нива – тезата, че „армията ни не е губила сражение, но всичко спечелено на бойното поле е било проиграно от политиците“.

Подобно съждение илюстрира как е възможно българите едновременно да обичат една държавна институция, като армията си и едновременно с това да изпитват към инструментите на демократичното управление, каквито са политическите партии, чувства вариращи от дистанциране и неглижиране до откровена враждебност, стигаща до ненавист.

Не обичам писането на материали по повод кръгли годишнини и тържественото отбелязване на събития, но може само да съжаляваме, че отминалата преди 12 години сто годишнина от края на двете балкански войни и сключването на Букурещкия мирен договор, така и не беше съпроводена с някаква сериозна дискусия от исторически, политологически или геополитически характер. Останахме си с малко тържества и с едно изказване на Ахмед Доган ( Ахмед Доган: Балканската война е и война за етническо прочистване, MEDIAPOOL.bg, 04 ноември 2012, 17:34, https://www.mediapool.bg/ahmed-dogan-balkanskata-voina-e-i-voina-za-etnichesko-prochistvane-news199159.html ), което също така изобщо не беше разгледано сериозно и не предизвика необходимата научна дискусия.

Лицето на войната е грозно, красота в нея откриват обикновено тези, които не са на бойното поле, но ние не сме анализирали достатъчно задълбочено дори и факти, които биха могли да бъдат за повод за задоволство и дори гордост. Известно е, че фондацията на американския стоманодобивен магнат - Андрю Карнеги, един от най-радикалните пацифисти, които света познава, прави задълбочена анкета на причините за избухване на Балканските войни, както и самия им ход, в това число и на всички нарушения на правилата и обичаите аз водене на война, които са били в сила или са били познати по това време.

Става дума за прочутата „Карнегиева анкета“ (Report of the International Commission to Inquire into the Causes and Conduct of the Balkan Wars, Carnegie Endowment for International Peace. Division of intercourse and Education. Publication No. 4, Published by the Endowment, Wasington, D.C., 1914, https://archive.org/details/reportofinternat00inteuoft), един от най-забележителните документи на епохата, който не може да бъде заподозрян в пристрастие или в „асиметрични“ симпатии или антипатии към която и да е от страните участвали във войните. Многозначителни в случая са два факта. Анкетьорите на Карнегиевия институт изрично отбелязват в огромния си труд, че най-пълноценно, открито и честно съдействие в работата си са получили от българските военни власти.

Това е нещо, с което бихме могли да се гордеем наравно с възхищението от военните ни победи, като се има пред вид, че „Карнегиевата анкета“ изобилства на примери за всякакви ужасяващи варварства, извършвани от всички участници в двете войни. Не е случаен фактът, че след балканските войни, „Карнегиевата анкета“ не е публикувана ИЗЦЯЛО в пълния размер и съдържание на текста си, на езика на нито една от държавите – участнички. Пак можем да се гордеем, че макар и през 1995 година, в самия край на ХХ-ия век, все пак „Карнегиевата анкета“ излезе изцяло в превод на български ( Другите балкански войни. Изследване на Фондация „Карнеги“ от 1913 година в историческа перспектива с нов увод и размисъл върху съвременния конфликт на Джордж Ф. Кенан. Отпечатана по: Доклад на Международната комисия за разследване причините и провеждането на балканските войни, Публикуван от Фондацията, Вашингтон, 1914 г., Фондация „Свободна и демократична България“, София, 1995 г.).

В крайна сметка, с риск да бъда обвинен, че и аз съм обзет от някаква патриотична еуфория, но от „Карнегиевата анкета“ може да се направи заключението, че всички армии, участвали в двете балкански войни, българската войска се е държала най-достойно в сравнителен план и на нейната сметка се падат със сигурност най-малко безобразия.

Всъщност, въпросът за страданията на всички народи и етноси по време на двете балкански войни, остава до голяма степен открит. Там има много какво да се установи и напише, при това в надстроечен план спрямо документи като „Карнегиевата анкета“. Няма да бъде изненада, ако починът за такова връщане към историята на тези две войни, дойде отново от България.

Всъщност, около двете Балканските войни има все още важни неизяснени обстоятелства, най-важното от които е може би започването на Втората балканска война – Междусъюзническата. Има и натрупани безброй клишета и недоказани търкувания, които се приемат от много хора като истина от последна инстанция. Независимо от напрегнатата политическа обстановка в страната и втренчването ни в днешния ден, смятам че връщането към миналото нито е излишно нито пък неактуално. Анализът на митовете и клишетата от преди сто години може да ни даде поука за някои неща и със сигурност може да ни покаже, колко лесно се налагат заблуди в масовото съзнание.

В този смисъл, книгата на Емилия Маркова за 7-ма Рилска дивизия, освен всичко друго предизвиква и размисли от по-общ характер, които са важни за осмислянето на историята на двете балкански войни, както и на оценката на цената, заплатена за тях в човешки животи, материални ресурси и разбира се – пари. Защото, връщайки се към абсолютно „ангросистката“ реплика: „армията ни не е губила сражение, но всичко спечелено на бойното поле е било проиграно от политиците“, ние сме почти задължени да започнем да размишляваме над въпроса за лекотата с която лепим етикети на някогашните си държавни ръководители и раздаваме оценки, които често се базират на фалшивия образ на случилото се в кривите огледала на съществуващите предразсъдъци, клишета, „установили се разбирания“ и в крайна сметка и на историческо незнание. Няма как да избегнем въпроса за отношението ни към

 

Политиците – лесните виновни в историята на Балканската война

Би трябвало да започнем с въпроса за „грешките“ на българското правителство в навечерието на Балканските войни, който е дъвкан и предъвкван в учебниците по история, в научната и мемоарна литература и в популярни публикации. Дали Иван Евстратиев Гешов и коалиционното правителство на Народната партия и на Прогресивно-либералната партия са толкова „грешни“ и са проявили наивност в периода 1911 – 1913 г.?

 

1. Катастрофалното положение на българите в Македония след 1910 г.

Каква е картината в Македония през 1911 – 1912 г. ? На първо място е станало ясно, че „Хюриет”, т. е. свобода няма. Още през 1910 г., започва възстановяването на революционната мрежа в Македония, като в гората един по един започват да излизат едни от най-запалените съюзници на младотурците, в това число и Христо Чернопеев. Насилието над местното население започва да нараства прогресивно. Най-лошата новина е започването на целенасочени действия за промяна на етническия баланс в Македония – младотурците започват да заселват там т. нар. „мухаджири”, като изобщо не прикриват по-далечните си цели – „отоманизацията” да се окаже турцизация. Става очевидно, че обявената от младотурците цел – създаване на общество на равноправни отомански граждани е празен звук, а участието на избрани в Македония депутати от български произход в отоманския парламент се превръща в бутафория.

И за най-големите оптимисти става ясно, че младотурската революция е осъществена не в полза на реформите, а за да се предотвратят реформите, съгласувани между Австро-Унгария и Русия към 1908 г. Младотурската революция и последвалото възстановяване на конституцията от 1877 г., са изключително успешен „римейк” на водевила, провалил Цариградската посланническа конференция. (Тогава, обявявайки че султанът е дарувал на поданиците си конституция, управниците на Османската империя неутрализират вече съгласуваните между великите сили решения. На плана за създаване на Западна и Източна България не е даден ход и избухва Руско – турската война, завършила със Сан Стефанския прелиминарен договор и с решенията на Берлинския конгрес).

През 1908 г., младотурците организират още по-голяма бутафория, която им позволява да влязат във властта и дори да детронират султана, когато той се опитва да им се противопостави. Всичко това те извършват с помощта на част от дейците на Вътрешната организация, които през годините са се отчуждили от идеята за Целокупна България и откровено предпочитат да търсят осъществяване на политическите си амбиции извън българската държава.

Фундаменталният въпрос за отчуждаването на създалите се в Македония елити от българската държава и от идеята за Целокупна България трябва да бъде тема за отделна дискусия, в която да бъде разгледан детайлно. Тук само можем да отбележим, че историята дава шанс на отчуждилите си от „българската идея” функционери, като Сандански и Чернопеев, да изживеят илюзиите си до край. Желанието им да бъдат „първи на село, вместо последни в града” не е удовлетворено. Въпреки неистовото им желание да се впишат в процеса на „отоманизация”, федеративните им мечтания са пресечени в корен (Шпилькова, Вера Ивановна, Младотурецкая революция 1908 – 1909 гг., Издательство „Наука“, Главная редакция восточной литературы, Москва,1977 г., стр. 246-250, стр. 256-258).

В крайна сметка, суровата реалност ги връща на земята, но преди това те са успели да извършат редица тежки престъпления срещу българската кауза. В особена степен това се отнася до Яне Сандански и Тодор Паница, чиито ръце са до лактите в кръвта на македонски революционери – на съвестта им лежат убийствата на Иван Гарванов, Борис Сарафов, Михаил Даев, както и на неизвестен брой четници на върховния комитет (Силяновъ, Христо, Освободителните борби на Македония. Том ІІ. След Илинденското въстание, Издание на Илинденската Организация, София, 1943 г., Второ фототипно издание – „Наука и Изкуство“, София, 1983 г., Виж: Глава 43. Убийството на Б. Сарафовъ и Ив. Гарвановъ, стр. 489 – 500).

От своя страна, в навечерието на Балканските войни, сръбската и гръцката въоръжени пропаганди взимат все по-голям размах в Македония. Окопаването на сърбите в Азот и в Кумановско, стъпването на сръбски владика в Скопие (ама било с руска помощ – ами още по-зле да нас ...), настъплението на гърците от юг, съпроводено с брутални демонстрации като клането в Загоричане, всичко това кара политиците в България да са много притеснени. Българската държава е била в състояние на цайтнот – всички фактори са работели постоянно срещу българската кауза и срещу българското население в Македония.

През 1911 – 1912 г., положението на българското население в Македония е станало по-нетърпимо, отколкото в периода непосредствено след Илинденското възстание (Елдъров, Светлозар. Тайните офицерски братства в освободителните борби на Македония и Одринско 1897 - 1912, Военно издателство, София, с., 108). Въпросът е бил, какво може да бъде осъществимото решение, което да сложи край на мъките на българското население в Македония и как точно то е можело да стане реалност.

 

2. Възможните сценарии за развитие на събитията

На първо място, трябва ясно да се каже, че никакво позитивно решение на проблемите на българите в Македония, Одринско и Беломорието не е можело да се осъществи по мирен път. Дипломатическите рецепти са компрометирани окончателно със започването на младотурската революция през 1908 г.

Тезата за незапочване на войната има поредица от слаби места, които са изброени малко по-горе. Най-вероятната алтернатива на започването на войната е била да се остави Македония в положението на бойно поле, на което си дават среща Вътрешната организация, турските власти и въоръжените пропаганди на Сърбия и Гърция. В тази алтернатива на българското население се пада ролята на постоянна жертва на политиката на официалните власти за промяна на етническия пейзаж, чрез заселването на мухаджирите и на агресията на гръцките и сръбски въоръжени пропаганди.

Налагането на каквото и да е решение на Отоманската империя, е можело да стане само силово - по пътя на войната. От друга страна, абсолютно ясно е, че България не е можела сама да воюва с Турция, та ако ще нашите войници да набождат на щиковете си не “по пет на нож”, а по десет. Нещо повече – при самостоятелна военна акция на България, вероятността Сърбия и Гърция да се нахвърлят върху нея е била огромна. Още повече, че има прецедент от 1885 г., завършил по бойните полета при Сливница, Драгоман и Пирот ... По парадоксален начин, на България се налага да търси съюз с държави, за чиято враждебност към българската кауза никой не си е правил никакви илюзии.

Така стигаме до въпроса за „осъществимите решения”. Възможните варианти не са много. Едната рецепта е автономията на Македония. Доказано е, че идеята за автономия на Македония винаги е била просто приемлива форма на амбициите на България в тази географска област. Това е доказано изчерпателно от Димитър Гоцев в нарочна студия. Същото е казано и от водачите на Вътрешната организация пред Л. Милетич. За Гърция и Сърбия автономията на Македония не е била приемливо изобщо – те са познавали статистиките от началото на века не по-лошо от българите и са били наясно, че една автономна Македония не би се превърнала в нищо друго освен в нова Източна Румелия. Да очакваме, че някой ще се бие за да поднесе на България второ Съединение е меко казано наивно.

Между другото, Източна Румелия е организирана концептуално - законодателно и административно, точно като една мултикултурна, полиетническа държава със силно изразени елементи на това, което днес Саймън Хикс би посочил като consotionalism.  Правата на отделните етноси в Източна Румелия са защитени и балансирани и какво от това – в един момент българите осъществяват акта на Съединението.

Остава вариантът за дележ на териториите, които ще бъдет отнети от „Болния човек на Европа”. Занимание, лишено от друга логика, освен тази на силата и на свършените факти. Вариант, който е изключително рискован, както от гледна точка на поведението на Сърбия и Гърция, така и от гледна точка на максимализма на българското обществено мнение. Групите за натиск – „македонското лоби” и „партията на войната” биха подкрепили без колебание войната, като средство за изгонване на турците в Анадола, но трудно биха се съгласили на каквито и да са териториални концесии по отношение на т. нар. „съюзници”.

С днешна дата, твърдя, че правителството на Иван Евстратиев Гешов си е давало сметка за реалностите много повече от което и да е друго правителство. То остава неразбрано и до ден – днешен, може би и поради това, че не е можело да признае съображенията си на висок глас нито докато е било на власт, нито след това. Дележът на Македония на спорна и безспорна зона не е белег на безотговорност и игра с живота на хората, а точно направена преценка на геополитическата и етно – демографската перспектива.

 

3. Опитът на Иван Евстратиев Гешов да отклони сръбските амбиции от Солунското направление

Подготовката на Балканската война не се отличава с абсолютно никаква „прозрачност“. В историческата литература се отдава много важно значение на направените поправки в Конституцията, даващи право на Царя да сключва международни договори, без да информира Народното събрание. От достъпния изворов материал, особено от дневника на Петър Абрашев - министър на правосъдието в правителствата на Иван Евстратиев Гешов и на д-р Стоян Данев, се нижда, че дори и част от министрите са били държани на страна от цялостния замисъл.

Подобна практика не е от добрите, но е обяснима, като се има пред вид, че дори между Царя и правителството не е имало доверие – двата центъра на властта са провеждали собствени стратегии, водени от собствени идеи и амбиции. Най-общо казано, с тази война правителството иска да направи България велика сила на Балканите, докато цар Фердинанд иска да получи ритуално признание, че е велик монарх.

За Гешов, (който не е идиот, а основател на БАН, изключителен икономист, изпълнител на завещанието на Евлоги Георгиев и един от малкото хора, познаващи началата на британската външна политика), е от съдбоносно значение да удовлетвори сръбските геополитически амбиции, насочвайки Сърбия към Адриатика и едновременно с това да избегне появата в България на едно ново национално малцинство с изключителна демографска перспектива, каквото са албанците.

Територията на така нареченат „спорна” зона в Българо-сръбското споразумение, по трогателен начин съвпада с днешните територии, където албанците доминират. Гешов е прозрял, че в рамките на по-малко от петдесет - шестдесет години, България ще има в състава си едно неуправляемо малцинство и охотно се подготвя да го прехвърли на сърбите. Трябва да признаем, че ако границата между сърби и българи беше минала по демаркационната линия, начертана между спорната и безспорната зона, днес нямаше да има македонски въпрос. В най-лошия случай щеше да има пограничен териториален спор.



Карта на демаркационната линия между "Спорната" и "Безспорната" зона в Македония.

Косвени указания, че сред дейците на Народната партия е имало дори и колективно интуитивно разбиране, че албанците са фактор, над който не може да се надделее, дава дори и едно чисто художествено, но всъщност програмно политическо произведение на Иван Вазов, описващо първия ден на ХХІ век. В благите си мечти, Вазов описва една България, която се е ширнала на Балканския полуостров, а нейната беломорска флота провежда съвместни учения с руския средиземноморски флот. В тази безметежна България, която си е решила териториалните проблеми с лихвите, проблеми и суетня създават единствено ... “някои албански немирници”. Имаме всички основания да смятаме, че Вазов и Гешов са споделяли общи възгледи за “албанските немирници”.

За Гешов е ясно, че стремежът на сръбската държава към излаз на море е непреодолим. Дава си сметка и за това, че сърбите имат два пътя към лелеяния излаз на море – към Адриатика или към Солун и Бяло море. Лошото изходно положение за българския министър-председател е фактът, че предаването на Нишко и изобщо на Поморавието на сърбите, с решенията на Берлинския договор, подхранва амбициите им към Солун през Македония. Според каноните на класическата геополитика, владеенето на изворите на една река, изисква да се овладее цялото й течение - до устието й. Според геополитическата теория, възприета охотно от сръбските политически елити, долината на река Вардар принадлежи геополитически към Поморавието. Владеенето на Поморавието за сръбските политически лидери е достатъчно основание да претендират за цялото течение на Вардара и за излаз на Бяло море по него.

Придвижването на Австро-Унгария в същата посока вече е стеснило и притеснило достатъчно сръбската държава. Окупацията на Босна и Херцеговина през 1878 г. и официалното й присъединяване към Дунавската монархия през 1908 г., насочва посоката на сръбската експанция на юг. По ирония на съдбата и двете събития са свързани с ключови събития в българската история – създаването на Третата българска държава и обявяването на пълната й независимост. Това предопределя сблъсъка на българските и сръбските интереси във Вардарска Македония, който започва формално и публично с поставянето на сръбския владика Фирмилиян в Скопие през 1903 г. и набира скорост с укрепването на сръбската, по-точно на сърбоманската въоръжена пропаганда.

Ясно е че, при една война с Турция, сърбите няма да бъдат удовлетворени от териториални придобивки, стигащи до Шар планина, дори и при положение, че ще вземат имащата мистично значение за тях област Косово и Метохия.Отчитайки мащаба на интересите на Сърбия, Гешов прави всичко възможно да ги насочи към Адриатическия бряг, южно от Черна гора. Това може да стане само за сметка на териториите, на които живеят албанците, които до този момент са привилегировано население в рамките на Османската империя.  (Пак по ирония на съдбата, идеята за албанската независимост до голяма степен кристализира точно сред албанската емиграция в София. Първият манифест, призоваващ към независимост на албанците е написан на български език ...). Българският министър-председател се съгласява на така наречения „дележ на Македония”. Оформени са „безспорната” и „спорната” зона.



Карта, отразяваща българската гледна точка за етносите в Македония през 1913-1914 година. Съставена е според известната статистика на Васил Кънчов, която можем да окачествим от една страна като доста обективна, но от друга страна в никакъв случай не отстъпваща никакви територии на останалите етноси, в това число на арлбанския. От тази българска карта с евижда, че в Спорната зона преобладава албанското население.

Лаическият подход към това споразумение се характеризира със заклеймяването му, било заради самия дележ, било заради изчертаването на демаркационната линия на картата. Заклинанията срещу разделянето на „спорна” и „безспорна” зона са се превърнали в едно от най-устойчивите клишета при преподаването на българската история. Клише, заредено с много емоции и много малко рационални съображения.

Гешов по-добре от всеки друг е знаел етническите характеристики на двете зони, като и факта, че значително българско население е оставало в „спорната” зона. Но съображенията при изчертаването на демаркационната линия не са се ръководели от етническия принцип. „Спорната” зона е конструирана като перфектен геополитически коридор, който трябва да отведе сръбските амбиции на адриатическия бряг.

Всъщност, българската страна не се интересува особено от етническия принцип, що се отнася до албанските територии. София последователно се стреми да направи албанците сръбски граждани. Това е технологията за отклоняване на Сърбия от солунското направление. Коридорът, осигурен от „спорната” зона и по-голямата част от териториите, които през 1913 г. ще образуват независимата албанска държава, осигурява на Белград пълноценен излаз на Адриатическо море. Остатъчната територия в Южна Албания (наричана и сега в Гърция – Северен Епир) е щяла чудесно да послужи за допълнително задоволяване на териториалните претенции на Гръцкото кралство.

Тук трябва да отбележим, че през 1911 г., албански бунтовници обявяват независимост в Косовска Митровица. Кураж за това им дава поражението на Турция във войната с Италия. В София са били напълно наясно с протичащите процеси в населените с албанци територии и явно са искали да откупят освобождаването на „безспорната” зона и присъединяването й към България с предотвратяването на създаване на нова независима държава на Балканите.

Подходът на Иван Евстратиев Гешов спрямо сръбските амбиции за излаз на море и към албанската независимост е безспорно макиавелистки и отхвърлящ етническия принцип. Но усилията на министър-председателя са били насочени изцяло към осигуряване на гаранции, че България ще успее да придобие по-голямата част от населените с българи територии в Македония. В действията на българския министър-председател няма нищо „лично” към албанците – просто става дума за защита на националните интереси на собствената му страна.

В балканския геополитически пасианс, априори е било ясно, че Австро-Унгария (а може би и Италия) ще бъде категорично срещу излизането на Сърбия на адриатическия бряг. Затова българската страна поема в сключената военна конвенция ангажимент да окаже на Сърбия значителна военна помощ, в случай на нападение от страна на Дунавската монархия. Даването на съгласие за подобна помощ в никакъв случай не означава, че България е разполагала с излишни бойни единици, които да предложи щедро на Сърбия. Обещанието е трябвало да даде допълнителна сигурност на сръбските политически водачи в техния опит да излязат на море през албанските територии и да ги подсигури в някаква степен срещу австро-унгарска наказателна операция.

По-внимателното вглеждане в договореностите между България и Сърбия сочи, че основната грижа на Гешов е била да гарантира придобиването на „безспорната” зона. Претенциите върху „спорната” зона са по-скоро оставени за общественото мнение. Проблемът на министър-председателя е бил в това, че не е можел открито да изкаже съображенията си. Както вече беше отбелязано, Гешов не е споделял всичко дори и с членове на Министерския съвет. Той е трябвало да поддържа постоянно пред общественото мнение позицията, че България иска цяла Македония и ще се бори до край за „спорната” зона.

 

4. Руският цар, като „необходимият виновен“

Всъщност, Гешов отлично е знаел, че руският цар ще отсъди в полза на сърбите за „спорната” зона. Но това за него е била последната стъпка в осъществяването на плана за отклоняване на Сърбия от солунското направление към брега на Адриатическо море. Българското правителство не е можело доброволно да отстъпи „спорната” зона. Общественото мнение е щяло буквално да „помете” всяко правителство, което е склонно да отстъпи тези земи.

Нещо повече – в правителството е имало хора, които не са давали да се издума, че Сърбия ще вземе тази територия. В опозицията – още повече. Да не забравяме, че Андрей Ляпчев, един от лидерите на Демократическата партия, бъдещ министър-председател, който до този момент вече е увенчан със славата на човека, провел успешно преговорите с Отоманската империя, след обявяването на независимостта през 1908 година, е родом от Скопие, а Скопие е в „спорната зона“. По-късно, министърът на правосъдието в правителството на Иван Евстратиев Гешов – Петър Абрашев ще документира в дневника си, гнева на Ляпчев, когато научава, че сърбите са влезли в Скопие (Абрашев, Петър, Дневник, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, С., 1995 г., ISBN 954-430-361-8, стр. 90).

Необходимо е било отговорността за тази несправедливост да бъде прехвърлена на авторитет, който не принадлежи към българското публично пространство. Не е имало по-подходящ „виновен” от руския цар.

Предвиденият арбитраж е трябвало да осигури на Белград коридора към Адриатическия бряг, да гарантира на София по-голямата част от Вардарска Македония, населена с преобладаващо българско население и да насочи негативните обществени настроения встрани от кабинета на Гешов. Арбитражът е щял да превърне разделителната линия между „спорната” и „безспорната” зона в държавна граница, гарантирана от поне три велики сили – силите от Антантата. С други думи, арбитражът е трябвало да узакони разделянето на Македония, като руският император влезе в ролята на „гръмоотвод” за българското обществено мнение. В крайна сметка, за да се осъществи планът на Гешов, въпросът е бил не в това, какво ще отсъди руският цар, а просто да се стигне до там, че той да отсъди.

Впрочем, руският цар е щял в същата степен да бъде „гръмоотвод” и за сръбското обществено мнение. Ако арбитражът все пак се беше състоял и страните по него бяха приели отсъждането на руския император, сръбското правителство със сигурност е щяло да бъде разкъсано от критики за това, че се е оттеглило от територии, за които е „дало жертви”. Впрочем, малко известен факт е, че след сключването на Букурещкия мирен договор, резултатите от двете Балкански войни в Сърбия са оценени от преобладаващата част от обществото като … катастрофални. Действително, Сърбия не получава излаз на море, а вместо това е създадена независима Албания. Сърбия присъединява Косово, което може да има огромно сантиментално значение за сърбите, но още тогава е населено преобладаващо с албанци. Сърбия присъединява и значителна част от Вардарска Македония, но тя пък е била населена с изключително враждебно настроено българско население.

Критиките към правителството на Иван Евстратиев Гешов за постигнатите споразумения със Сърбия в рамките на подготовката на Първата балканска война, не са основателни. Споразуменията почиват на политическия реализъм и се ръководят от правилото, че „политиката е изкуство на възможното”. Друг е въпросът, че замисълът НЕ е изпълнен успешно, но би било крайно наивно да очакваме, че точно в сферата на международната политика, всеки остроумен и изгоден за България замисъл, ще се изпълни с математическа точност.

 

5. Невъзможността за постигане на прецизно споразумение с Гърция

Не по-малко несправедливи са критиките, че няма договореност за разделителната линия между Гърция и България. И да е имало, тази линия винаги щеше да бъде условна – нещо повече, в България при всяко положение щеше да остане гръцко малцинство, както и българско в Гърция. Впрочем, и след катастрофата в Източна Тракия (Милетичъ, Любомиръ, Разорението на тракийскитѣ българи прѣзъ 1913 година, Издание на Българската академия на науките, София, Държавна Печатница 1918 г., Второ фототипно издание, Културно-просветен клуб "Тракия" - София,С., 1989 г.), България се разширява териториално в Западна Тракия, обзавеждайки се с интересен етно – религиозен микс, който никак не е лесен за управление.

Не е тайна и опитът по време на Втората балканска (Междусъюзническата) война, да се скалъпи набързо някаква невъобразима “република” със  столица Гюмюрджина (Милетичъ, Любомиръ, История на „Гюмюрджинската автономия“, София, 1914 г., Печатница на С. М. Стайков), която да не допусне България до беломорския бряг.

Също така, териториите на Кърджалийско, Гюмюрджинско, Дедеагачко и Ксантийско не влизат в територията на България нито по предписанията на Сан Стефанския мирен договор, нито по предписанията на Цариградската посланническа конференция, нито пък са в пределите на Българската Екзархия (Геновъ, Георги Петровъ, Международни актове и договори, засѣгащи България. Съ обяснителни бележки и една карта на България и съседнитѣ страни, София, Придворна печатница, 1940 г.).



Карта на точните граници на Българската Екзархия, според султанския ферман и присъединените епархии след провежданетона плебисцитите ("истилямлъците") от страна на отоманските имперски власти.


Карта на двата български вилаета, според Константинополската посланическа конференция.

Не е било възможно да се водят кой знае какви „полюбовни“ преговори с Гърция, поради твърде враждебните взаимоотношения между Атина от една страна и България от друга. След Илинденското възстание, гръцките андарти, подкрепяни дейно от официална Атина, осъществяват тотален терор над българското и влашкото население в Македония. Една от кулминационните точки на този терор е клането в село Загоричане.

От своя страна, обществеността в България и в Румъния започва настъпление срещу относително привилегированото положение, в което са се намирали гръцките малцинства в двете страни. Това настъпление е на моменти толкова остро, че Христо Силянов говори направо за „противогръцко движение“ в Румъния и в България (Силяновъ, Христо, Освободителните борби на Македония. Том ІІ. След Илинденското въстание, Издание на Илинденската Организация, София, 1943 г., Второ фототипно издание – „Наука и Изкуство“, София, 1983 г., Виж: Глава 20. Противогръцкото движение в България, стр. 234 – 255). Ако България и Гърция са имали обща граница, евентуален военен конфликт в периода 1903 – 1908 е бил напълно възможен.

Ясно е било, че границата между България и Гърция ще бъде максимално близка до демаркационната линия, която ще бъде установена между двете „съюзнически” армии. Не е случаен и фактът, че на Солунското направление българската армия настъпва с не по-малки темпове, отколкото на Цариградското направление. Някой би казал, че българските сили на Солунското направление се изчерпват със Седма рилска дивизия. Това е подвеждащо, защото личният състав на това съединение значително надхвърля стандартния щатен състав на една българска дивизия и се доближава до числеността на отделна армия. Този факт е изключително добре изяснен точно в книгата, която държите в ръцете си.

В книгата на Емилия Маркова, въпросът за сформирането и разгръщането на 7-ма Рилска дивизия е разгледан изключително пунктуално и изчерпателно. Разгледано е създаването на Дупнишкия гарнизон, инициативата на дупничани за построяване на казарми и  за настаняване на постоянни военни части в града, приведен е Указ № 83 от 30 декември 1903 г. за сформиране на три нови пехотни дивизии с дивизионни области и дивизионни болници – една от които е 7-а пехотна Рилска дивизия, съответно - 7-а дивизионна област и дивизионна болница.

Показана е логичната последователност в определянето на административната структура на създадените в страната дивизионни области и полковите окръжия (Указ № 89 от 1904 г.). В териториалния обхват на 7-а дивизионната област са включени Кюстендилска, Трънска, Радомирска, Дупнишка, Самоковска, Ихтиманска, Брезнишка и Панагюрска околии (След края на Балканската война се включват още новоосвободените, вече в пределите на България околии: Горна Джумая, Петрич, Мехомия, Неврокоп, Свети Врач).

Представени са и точни данни за мирновременния щат на 7-ма Рилска дивизия, за числеността на личния й състав в навечерието на Балканските войни. Според дневника на командира на дивизията – генерал Тодоров, съставът на 7-ма пехотна Рилска дивизия включва 25 пехотни дружини, 24 батареи и 1 конен ескадрон. Личният състав се състои от 547 офицери, 36 740 подофицери и войници и 48 чиновници (Цветков, Кирил и колектив, Алманах на сухопътните войски на България. Книга четвърта. Безсмъртните дивизии на България, С., 2018 г., Асоциация на сухопътните войски в България, Национален военноисторически музей, Фондация Българско военно историческо наследство, печат: Военно издателство ЕООД, стр. 107). Това е твърде голяма сила и названието „дивизия“ за нея е само номинално.

В книгата ясно е посочен и бойният път на 7-ма Рилска дивизия, като ясно е изяснено и несъобразяването на българското командване, в частност на генерал Михаил Савов със заповедите на командващия 2-ра съюзна армия – генерал Степан Степанович. Отказът да се изпълни заповедта за спиране на настъплението на дивизията, довежда до влизането й в Солун на 26-ти – 27-ми октомври 1912 година.

В крайна сметка, с много важната роля, изиграна от 7-ма Рилска дивизия, демаркационната линия между българи и гърци, която се създава след Първата балканска война е линия – мечта. България получава огромен излаз на Бяло море, заедно с пристанището на Кавала. Що се отнася до Солун, този град никога не е бил български – нито по времето на Симеон І, нито по времето на Иван Асен ІІ. Калоян намира смъртта си под стените на Солун. Провалът на въстанието на Петър Делян става след неуспешната атака на стените на същия Солун от Алусиан.

На всичкото отгоре, имало е сериозна възможност, Солун да остане под особен режим на управление, като свободен град. Дневникът на министъра на правосъдието в правителствата на Гешов и Данев – Петър Абрашев, свидетелства, че пълномощният министър на България в Лондон е представил проект за подобно решение и то е било посрещнато с нескрито одобрение от британските политически среди (Абрашев, Петър, Дневник, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, С., 1995 г., ISBN 954-430-361-8, стр. 95). След седем – осем години, великите сили ще определят точно такъв режим на управление за Данциг – Гданск след Първата световна война...

Истината е, че в началото на двадесетия век, хинтерландът на Солун е с доминиращо българско население, но самият град е абсолютно полиетнически, мултикултурен, в някаква степен дори доминиран от значителното еврейско – сефарадско население, което е било с българофилска ориентация. Солун е бил под съвместна българо – гръцка окупация и упреците, че „плячката“ не е била разделена предварително с гърците са просто смешни. На изток от Вардара, България е била взела максимума – не само за момента, а въобще от всяка гледна точка. България е имала беломорския бряг от устието на Вардара до устието на Марица – нещо повече, до Енос.



На картата се виждат териториите, които са били под български контрол в навечерието на сключването на Лондонския мирен договор. Вижда се и временната окупация на територията на Албания от Сърбия.

Тук вече ставаме свидетели на максимализма и на цар Фердинанд, който започва да си прави устата да му подарят някой и друг остров (в изворите се споменават „подсещания“ от страна на българския цар, който си е бил харесал остров Самотраки).

В крайна сметка, може да се обобщи, че правителството на Иван Евстратиев Гешов е трябвало да действува при крайно притеснени и в някои отношения – форсмажорни обстоятелства. То е било притиснато от промяната на етническия баланс в Македония, от настъплението на Италия на Балканския полуостров и от българското обществено мнение. От правителството се е искало да реши националния въпрос веднъж за винаги и то не е имало много място за маневриране. В този контекст, ВМРО се явява като първостепенна група за натиск, която успява да детонира избухването на войната с прочутия атентат в Кочани.

Министър-председателят лично е трябвало да действува в изключително сложна обстановка като балансира не само между външни сили, като балканските съседи и Великите сили, но и да маневрира в минното поле на българските вътрешно политически и институционални противоречия. Той провежда своя стратегия, целта на която е била да насочи сръбските териториални и геополитически амбиции към излаз на Адриатическо море през албанските територии. За това той се съгласява на създаването на „спорната зона“ и на идеята за руски арбитраж за нея.

Стратегията на Иван Евстратиев Гешов е провалена от австрийския ултиматум, който довежда до изтеглянето на сръбските войски от територията на днешна Северна Албания. За тогавашния министър-председател на България това е сигнал, че стратегията му е провалена и той подава оставка в момент, в който всички смятат, че преживява личния си политически триумф – подписването на Лондонския договор, дал на съюзниците всички земи на Отоманската империя намиращи се на запад от линията Мидия – Енос в Източна Тракия.

Това не значи, че политиката му е била наивна, непатриотична или престъпна. Той е действувал в рамките на възможното и се е опитал да извлече максимална полза за България. Попречили са му външни за България и за правителството й фактори, които са били от непреодолим характер. Време е да престанем да възпроизвеждаме едни и същи исторически клишета и да внушаваме на публиката, че политическите водачи на България не са знаели какво правят и само са се лутали без цел и посока между Великите сили. Историята на Балканската война говори за точно обратното. Робуването на клишета за историята работи единствено в посока на насаждането на посредственост в обществения живот и за изкривяване на политическото мислене.




Карти на резултатите от Лондонския и Букурещкия мирен договор.

В заключение, връщайки се на книгата, която държите в ръцете си, бих искал да напомня, че всички големи и демократично настроени умове на днешното време, отправят към хората призива „да четат книги“. Без да претендирам да съм „голям ум“ на нашето време, аз се присъединявам към този призив със сърце и душа. Четенето на книги е противопоставяне на посредствеността и на оглупяването, които освен всичко друго се насаждат и с мощни технологични средства в днешно време.

Четенето на книги изисква от своя страна писане на книги. Затова и трябва да поздравим неуморната Емилия Маркова, която не спира да пише и пише много добре. Излишно е да се казва, че в днешно време, темата за войната като такава, а също и за историята на различните войни е изключително актуална. Книгата за 7-ма Рилска дивизия казва много неща, които да помогнат на днешното българско общество, което е имало щастието вече 80 години да не знае, какво е война, да се събуди от илюзията която сънува, че войната е отживелица. Войната е на две крачки от дома ни, а Балканската война е водена от две от най-миролюбивите български политически партии в целия период от 1879 до 1912 година.

Международните отношения далече не се ръководят само от рационални съображения и спомените от Междусъюзническата война, Първата световна война, както и това на което сме живи свидетели, доказва последното твърдение. Ние можем да вярваме в разума, но никой не ни дава гаранции, че същият ще бъде приложен на практика в „живия живот“. Едва ли е нужно да се казва нещо повече …

Оставил съм го да събира досие, за радост и за забавление на всеки, който се интересува.
То наистина човек не знае, за какво става дума - дали за обикновен дребен хулиган в напреднала възраст или за работлив агент за влияние на североизточните ни доброжелатели.
Всъщност, фитурата на агента на влияние, практически не се третира от Наказателния кодекс, затова е по-добре да го третираме като дребен хулиган.
Последното му включване обаче е заличено, защото се е из---ил не там където бих го търпял.

"Анализът на митовете и клишетата от преди сто години може да ни даде поука за някои неща и със сигурност може да ни покаже, колко лесно се налагат заблуди в масовото съзнание."

Много изчерпателно и обосновано.

Прекрасен увод си написал!!

Все пак, в тази война има неща, които се премълчават!
Защо е наредено на елитната плевенска дивизия да пропусне румънците?
Защо и на пирдопския батальон , който е бил на път да ги върне, е наредено да ги пропусне?
Има някакъв задкулисен диригент?
Карнеги е прав, нашите спазват военните правила!
Дядо ми е служил в Чепинския полк, полк с име Те за пръв път са атакували на нож турците и от тях е тръгнало ," По пет на нож" погрешно преведено от " Напред, на нож"
Спазвали са военните правила Когато е обявено примирието, лагерът и оръдията на обсадените сърби се вижда като на длан в долината, долу
Сядат да обядват Едно сръбско оръдие стреля и убива 12 души Командирът нарежда, ще атакуват сърбите От щаба на дивизията питат, какво става при тях Командирът обяснява и казва, че ще ги щурмуват, за наказание
Казват му да изчака половин час! Ще има отговор!
След малко над тях профучал снаряд , изстрелян от българските позиции!
И както картинно го описваше дядо ми, " кацнал" в цевта на сръбско оръдие и го пръснал!
Ужасените сърби размахали бели знамена!

Грозно е постъпено с нас Подиграли са се с един народ, искащ само национално обединение, нищо друго!

Цъфна ли в бяло на двора ми вишната, щъркеле?
Вишната крива, където висеше ми люлката?
Люлката малка, в която заспивах до майка си,
пухкава прежда предяща с вретеното шарено?
Там ли е пейката каменна, там ли е къщата?
Бялата къща със слама по пода посипана?
Подът проскърцващ, под който през летните вечери
смокът просъскваше строго на мишките палави?
Там ли е гробът на дядо ми, там ли е селото?
Старото село, където живяха предците ми?
Древни предци от напявани страшни истории,
още до мене достигащи нощем край огъня?
Помнят ли моето детство морето и вятърът?
Бяло море, приласкало в сърцето си острови?
Острови кротки, кози и маслини понасящи,
в тъмното шушнещи стари тракийски предания?..
Още през граници бягат ли хора прокудени?
Плачещи хора, изгубили дом и отечество?
Древно отечество, късано лакомо с линии,
нощем чертани по карти в парижки предградия?
В църквите книги свещени изгарят ли братята?
Братя по вяра изскубват ли още езиците?
Смели езици на наши роднини, разнасящи
българска реч в долините на западна Тракия?..
С други деца на колите качиха ни, щъркеле.
Волска кола ни преведе на север през проходи.
Проходи тесни в родопски ждрела към полетата,
дето свободно живееха нашите в българско.
С тате на морския бряг заживяхме, до блатото.
Блато бургаско, размекващо черното в нивите.
Нивите наши оттатък на мама останаха.
Мама остана сама зад затворени граници.
Бързо пораснах и лесно опазих езика си.
С тъжен език в старостта си да плача за майка си.
Майка далечна от чужди погребана някъде
под забранени за нас беломорски крайбрежия.
Моят живот се проточи безкраен в очакване.
Чаках, сред своите, пак да се върна в земята си.
Тази земя ме понесе с огромно търпение,
нищо, че аз все за другата криех сълзите си.
Само леглото огражда света ми от месеци.
Месеци дълги откакто тъмнеят очите ми.
Сляпо дочух пролетта че дошла сред тръстиките!
Цъфна ли в бяло на двора ми вишната, щъркеле?