Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.01.2021 21:56 - Напрежението между България и Турция през 70-те години край река Резовска
Автор: barin Категория: История   
Прочетен: 5276 Коментари: 7 Гласове:
40

Последна промяна: 18.01.2021 22:05

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
                       България и Турция не таят особено топли добросъседски отношения. Причина за това е повече от 4 века и половина загуба на независимост. Пояснявам, че вземам предвид годината 1422, а някои дори и 1430 за окончателно загубване на независимостта на Второто българско царство. Подробности в една моя тема, която се превърна в доклад през Старозагорска научна конференция през юни 2020 г.:
Блогът на barin :: Окончателното падане на България под османска власт през 1422 г.
                     През новото време България и Турция се противопоставят през Балканската война. През междусъюзническата също. След Втората Световна война България е присъединена към Варшавския съюз, а Турция към НАТО. Сега и двете държави са в НАТО, но на Турция гледат по по-особен начин. Въпреки това днес отношенията между двете съседни страни са по-добри от всякога преди.Мюсюлманското нахлуване в Европа преди няколко години малко влоши отношенията между България и Турция. За това:
Блогът на barin :: За емигрантите и бежанския проблем
 неразбирателство и провокации. По-големите помнят възродителния процес от 1984 г.

 и времената след него. Малко по-големите от мен, служили в танкови войски казваха" За едно денонощие след сигнала танка трябва да си измие веригите в Мраморно море и на Босфора". По това време имахме много танкове и установки, а Турция не беше така добре въоръжена, както сега. 
               "Нa 10 дeкeмври 1984 г. cъc зaпoвeд нa вътрeшния миниcтър Димитър Cтoянoв ce нaрeждa нa oкръжнитe упрaвлeния нa МВР и нa първитe ceкрeтaри нa OК нa БКП дa пoдгoтвят прeимeнувaнeтo нa „бългaрcки грaждaни oт турcки прoизхoд във вcички oкръзи, къдeтo имa тaкoвa нaceлeниe”. Провеждането на “Възродителния процес” е било свързано с партиийна и оперативна подготовка от БКП и от МВР.

               Началото е било поставено на 19 юни 1984 г. с решение на Политбюро на ЦК на БКП “За по-нататъшното сплотяване и приобщаване на българските турци към делото на социализма, към политиката на БКП.”

В документа се е изразявала тревога от “продължаващото обособяване на българските турци, от проявите на протурски национализъм, религиозен фанатизъм и битов консерватизъм.”
Решено е било “да се ускори развитието на районите с компактна маса български турци, да се заселят специалисти от страната в тези райони, да се развие турската интелигенция, да се поощри системата на смесените бракове, да се наложи общуването на български език на обществени места и да се спрат строежите на нови джамии.

                Намерих една статия, която ще публикувам с малки съкращения тук. Отнася се за едни събития, ставали предходното спрямо Възродителния процес десетилетие. През 1979 г. напрежението ескалира и сме на прага на въоръжен конфликт с Турция. Всичко се разминава и се сяда на масата за преговори. Проблемът възниква за протежението на сухопътната граница между България и Турция. Определена е по талвега на река Резовска. 
                  

               "С приемането на Конвенцията на ООН по морско право на 30 април 1982 г. в Ню Йорк по време на ХІ сесия на ІІІ-та конференция на ООН по морско право безвъзвратно отмина времето, когато синият континент – Световният океан беше общо достояние на човечеството. Всъщност принципът на свободното море (mаre liberum) е формулиран от холандския юрист Хуго Гроций (де Гроот) през 1608 г., макар че още през Средновековието някои държави са предявявали претенции за изключително владеене на отделни морета и райони от Световния океан. Така например Венеция е считала за „свое“ Адриатическо море; Генуезката република – Лигурско море; Турция – Черно море; Швеция и Дания – Балтийско море; Англия – Северно море, Ирландско море и други води около бреговата линия на Британските острови. Само до преди няколко десетилетия мисълта, че близо половината от акваторията на Световния океан ще бъде под юрисдикцията* на крайбрежните държави, изглеждаше абсурдна. Но това вече е факт, с който се съобразяват политици, дипломати, военни, учени, независимо дали им харесва, или не.

Кои са причините за свикване на Конференцията?
             Този голям международен форум беше обусловен от взаимодействието на множество фактори, отразяващи съществените изменения, настъпили в света през 60-те и 70-те години на миналия век. Както се подчертава в резолюция 2750 (ХХV) „С“ от 1970 г. на Общото събрание на ООН, постановяваща свикването през 1973 г. на Конференцията, реалното положение в „политическите и икономическите области, развитието на науката и бързият прогрес на техниката през последното десетилетие усилиха необходимостта от своевременно и прогресивно развитие на морското право в рамките на тясно международно сътрудничество“.

                Макар, че понятието „глобални проблеми“ се наложи сравнително неотдавна в научната и публицистична литература, още тогава става пределно ясно, че по своя произход и същност тези проблеми са едновременно и природни, и научно-технически, и социално-икономически, и политически, и международноправни. Глобалният характер на проблема за използване на морските пространства*, експлоатацията на техните ресурси и охраната на морската среда е един от най-съществените фактори, обусловили свикването на ІІІ-та конференция на ООН по морско право. Той се определя не само от мащабите на Световния океан, заемащ около 71 % от площта на планетата, но преди всичко от общото значение на разнообразните морски дейности за човечеството.

                 Още в процеса на работата на Комитета за мирно използване на дъното на моретата и океаните извън пределите на действие на националната юрисдикция, който в последствие (1971 г.) изпълнява функциите на орган за подготовка на Конференцията, се подчертава необходимостта от всеобхватна кодификация на морското право. Опитвайки се да обобщи позициите на държавите-членки на ООН по този въпрос, тогавашният генерален секретар на ООН в своята встъпителна реч на сесията на Конференцията, състояла се в Карбкас на 20.VІ.1974 г., отбелязва: „Налице е неудовлетвореност от съществуващото право, частично обясняваща се с факта, че много държави, които междувременно се сдобиха с независимост, не са участвали във формирането на това право и не считат, че то съответства на реалностите на новата международна общност. Решаващ елемент се явява много бързият прогрес на техниката и нарастващото търсене на ресурси, които създават нови възможности за експлоатация на полезни изкопаеми от океанското дъно – обстоятелство, което не е съществувало през 1958 г. Това доведе до бързо развитие на дълбоководното сондиране за добив на въглеводороди, залягащи под дъното на моретата. Нарастващите потребности в света предизвикаха също така ръст на риболова с използване на съвременен промишлен флот и доведоха до интензификация на морския транспорт, особено под формата на използване на супертанкери. В същото време тези изменения крайно изостриха проблемите на замърсяване на моретата. Накрая, най-важният фактор, определил провеждането на Конференцията се явява нарастващият недостиг на световни ресурси и съзнанието, че дъното на моретата и океаните съдържа най-големите неразработени ресурси, необходими на човека. Конференцията беше свикана в резултат на това, че е бил осъзнат фактът, че тези ресурси трябва да се разработват регламентирано в интерес на всички, и че те трябва да съдействат за създаване на по-справедлива и работоспособна световна икономическа система“.
                ІІІ конференция на ООН по морско право има 11 сесии през периода от 3.ХІІ.1973 до 10.ХІІ.1982 г., т.е. в продължение на 10 години. За нейн председател е избран Хамилтън Ш. Амерасингхе от Шри Ланка. След неговата смърт, по време на Х-та сесия (13.ІІІ.1981 г.), за председател е избран Т. Б. Ко от Сингапур.
              Работата на Конференцията се явява продължение на Комитета по мирно използване на дъното на моретата и океаните извън пределите на действие на националната юрисдикция чрез създадените към него 3 подкомитета. Председател на Третия подкомитет, който е по въпросите, свързани с охрана на морската среда и морските научни изследвания, е световноизвестният български юрист по международно морско право член-кореспондент проф. Александър Янков.
              В работата на Конференцията вземат участие делегации на 164 държави, които оформят различни мобилни групи в зависимост от обсъжданите въпроси и изхождайки от националните си интереси. Голямо влияние върху хода на Конференцията оказват действията на регионалните географски групи – групата на латиноамериканските страни, на азиатските страни, на африканските страни, на източноевропейските социалистически страни, на западноевропейските страни, включваща също така САЩ, Канада, Австралия, Нова Зеландия и Япония. 
             Най-многобройна е т.нар. „група 77“, включваща над 120 развиващи се страни от Азия, Африка, Латинска Америка. Тя има водеща роля през целия десетгодишен период от работата на Конференцията. Структурата на работа в тази група е била извънредно сложна, тъй като в нея са влизали най-различни държави – от екстремистки настроени крайбрежни държави, наречени „териториалисти“, до вътрешноконтинентални държави. В синтезиран вид кредото на тези държави изразява известният мексикански юрист Хорхе А. Варгас, който казва, че развиващите се страни са „преизпълнени от желание да създадат ново морско право, основано на философията на развитие, насочено за достигане на нов международен правопорядък – хармоничен, справедлив, равноправен“. По този повод, може би най-точно се изразява малтийският учен Арвид Прадо, когото наричат „баща“ на много съвременни концепции в областта на използване на дълбоководните ресурси на океаните и моретата. Той констатира, че се е получил „взрив на националните претенции към Световния океан“. Съществено влияние върху работата на Конференцията оказва и групата на вътрешноконтиненталните държави и държавите, намиращи се в неблагоприятно географско положение. В нея влизат някои развити и развиващи се страни, а така също социалистическите държави: Белорусия, България, Унгария, Монголия, Полша, Чехословакия. Те се обединяват в „група 53“, превърнала се по-късно в „група 55“. Освен тези две основни групи се създават също така широки неофициални групи по интереси като например „групата на териториалистите“, която се застъпва за запазване на 200-милната ширина на териториалните води, групата на държавите-архипелази, групата на държавите, разположени на крайбрежията на затворени и/или полузатворени морета и т.н. Групата на „териториалистите“ е наброявала около 30 държави. Най-голяма активност от тях проявяват Бразилия, Конго, Мавтритания, Панама, Перу, Салвадор, Сомалия, Сенегал, Сиера Леоне, Того, УругВай, Еквадор. Ядрото на групата са били онези държави, които в едностранен порядък установяват 200-милната ширина на териториалните си води. Ето защо политическите и дипломатическите схватки по време на Конференцията са сериозни причини за протакане на нейната работа, за възникване на трудности, както и за постигане на компромиси.

И така, след 10-годишни усилия и взаимни компромиси участниците в Конференцията постигат успех – изработването на наричания от някои „многострадален“ документ – Конвенция на ООН по морско право. Тя е приета на ХІ-та сесия на Конференцията (30.ІV.1982 г. в Ню Йорк) с гласовете на 130 държави (4 държави гласуват против – САЩ, Венецуела, Израел, Турция, а 17 се въздържат).
През периода 9-12 декември същата година в гр. Монтегю Бей (Ямайка) се провежда заключителната (тържествена) сесия на Конференцията, по време на която под Конвенцията поставят подписите си 119 държави, в т.ч. и България. От българска страна тя е подписана от Васил Цанов – тогавашен министър на транспорта. Единствената държава, която не само подписва, но и ратифицира Конвенцията, е Фиджи.
              Към 10.ХІІ.1984 г. Конвенцията е подписана от 159 държави и е ратифицирана от 13. Тя влиза в сила през ноември 1994 г. след като в Главната квартира на ООН постъпват за съхранение изискващите се ратификационни документи (документ за присъединяване или грамота) на най-малко 60 държави. България ратифицира Конвенцията през 1996 г. Към момента Конвенцията е ратифицирана от 149 държави, в т.ч. и от Европейския съюз, който има статут на самостоятелно юридическо лице. Очаква се в близко бъдеще тя да бъде ратифицирана от САЩ и някои други държави. 
              С влизането на конвенцията в сила се наложи една нова политическа география на Световния океан като цяло и на съставлящите го морски басейни в частност. По обща оценка тя е един уникален в международноправовите отношения документ, съставен на 5 езика: английски, арабски, испански, китайски, руски и френски. В 320 члена на Конвенцията, разпределени в 17 части, за пръв път се регламентират всички аспекти на морските пространства. По-важните от тях са свързани с делимитацията, научните изследвания, защитата и охраната на морската среда и др. Важно е да се изтъкне, че за пръв път в Конвенцията се въвежда институтът на изключителната икономическа зона като ново понятие в правовата класификация на морските пространства. Внася се и ново съдържание и пространствен обхват и на другите два не по-малко важни правни института – на териториалното море и най-вече на континенталния шелф.
              По отношение на различните форми на юрисдикция на морските пространства на крайбрежната държава Конвенцията дефинира и регламентира правовия режим на следните 4 правни института: териториално море и прилежаща зона, континентален шелф, изключителна икономическа зона и район". Тяхното пространствено положение и обхват е показано на схемата.

image
Фиг. 1. Принципна схема на делимитацията на морските пространства съгласно Конвенцията на ООН по морско право

Fig. 1. Principle scheme of maritime space delimitation according to the UN Convention of Maritime Law 
                    
Проф. дгн Тодор Кръстев

Шуменски университет
„Еп. К. Преславски“
Ул. „Университетска“ 115
9712 Шумен
                     Понятия от"Закон за морските пространства на Република България":
   
Вътрешни води. Правната им регламентация се разглежда в чл. 8 на част ІІ от Конвенцията. Това са прибрежни морски води, съставляващи част от държавната територия, напълно подчинена на суверенитета на крайбрежната държава. Състоят се от водите на морските пристанища, заливи, лимани, исторически води*, а така също от всички други води, разположени в посока към брега от изходните линии*, от които се отмерва ширината на териториалното море. Съгласно нашия „Закон за морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата на Република България“ (от 2000 г.) вътрешните води са ограничени откъм морето с правите изходни линии, съединяващи н. Калиакра с н. Икатанлък (н. Тузла), н. Икатанлък с н. Екрене, водите на Варненския залив между бреговата линия и правата линия, съединяваща н. Св. Константин с н. Иланджик, водите на Бургаския залив между бреговата линия и правата линия, съединяваща н. Емине с Маслен нос и Маслен нос с н. Рохи. 
Териториално море. Известно е още като териториални води. В древността морето се е считало като ничие имущество (res nullius), общо за всички (res omnium communis). То се сравнявало с въздуха и по отношение на него не се допускало присвояване, обсебване (apropriatio). Идеята за териториалните води възниква през средните векове, когато крайбрежните държави осъзнават необходимостта от морска предпазна зона с различна ширина с цел осигуряване безопасността на техните брегове от нападение по море. По-късно института на териториалните води се развива във връзка с развитието на корабоплаването, риболова и други дейности, като крайбрежните държави са настоявали определена морска ивица около бреговете им да бъде под тяхна юрисдикция. И ако по отношение необходимостта от такъв предпазен пояс и юридическия му статус не е имало различия, то по отношение на неговата ширина и изодните линии, от които тя да се измерва, крайбрежните държави постъпват по различен, а някои дори по твърде странен начин – границата се определя по видимото от сушата морско пространство, т.е. видимият хоризонт; по разстоянието, до което може да се чуе човешкия глас от брега; по разстоянието, изминато от кораб за едно денонощие при попътен вятър. Цитираният Хуго Гроций е считал, че „властта над част от морето“ може да се придобие или с помощта на флота, или от брега с помощта на оръдията. Английският юрист Корнелий ван Бейнкерсхук (1673-1743 г.) в трудове си „За господството над морето“ („De dominio maris“, 1703 г.) и „Въпроси на публичното право“ („Questiones Juris“, 1737 г.) стига до извода, че държавата може да владее само тази част от „морския пояс“, която граничи с територията, и която тя може да контролира от брега. В тази връзка той предлага формула, която гласи: „върховната власт на крайбрежната държава над акваторията завършва там, където завършва властта на оръжието“. И тъй като по това време (началото на ХVІІІ в.) снарядите, изсреляни от бреговите оръдия, са достигали на разстояние около 3 морски мили, се приема такава ширина на териториалните води.
                 Доколкото Конвенцията за териториалното море и прилежащата зона (подписана на 29.ІV.1958 г. в Женева по време на І-та конференция на ООН по морско право и влязла в сила на 10.ІХ.1964 г.) не определя лимит за ширината на териториалното море, всяка от крайбрежните държави определя своя ширина, която варира в много голям диапазон – от 3 до 200 мили.

              Около 24 държави обявяват 3-милна ширина на своите териториални морета, сред които са САЩ, Франция, Япония, Австралия, Дания, Нова Зеландия, ФРГ. Норвегия, Финландия и Швеция имат 4-милна ширина на териториалното море, а Испания, Италия, Югославия, Хаити, Гърция, Шри Ланка, ЮАР и др. – 6-милна. Около 55 държави със свои законодаделни актове определят 12-милна ширина на териториалното море. През 1909 г. Царска Русия установява също 12-милна ширина на териториалните си води.

                С указ на Народното събрание от 1951 г. България определя 12-милна ширина на териториалното си море. Турция установява 6-милна ширина на териториалните си води, като за кораби под чужд флаг прилага принципа на взаимност, известен още като принцип на „плаващи„ териториални води. Същността му се състои в това, че корабите на онези държави, които имат ширина на териториалното море по-голяма от тази на Турция, при приближаване до нейните брегове са длъжни да спазват ограниченията според териториалното море на своите страни.

             Особена група държави, известна като група на “териториалистите”, в едностранен порядък с вътрешни законодаделни актове въвежда 200-милна ширина на териториалните си морета. Начало на тази експанзия по отношение на морските пространства в различни райони на Световния океан поставят Чили, Еквадор и Перу с подписаната през 1952 г. “Декларация Сантяго”. Чрез нея те провъзгласяват за норма на своята морска политика суверенитет и “изключителна юрисдикция” по отношение на водите, миещи техните брегове на разстояние най-малко 200 мили. По-късно примера на тези държави “заразява” и редица други, които се възползват от пропуските в Женевската Конвенция за териториалното море и прилежащата зона от 1958 г.
Този абсолютно неравноправен акт, по думите на А. Прадо “взрив на националните претенции към Световния океан”, довежда до остър дипломатически, а в някои случаи и военен сблъсък между някои държави. Пример в това отношение е т.нар. “трескова война”, между Великобритания и ФРГ, от една страна, и Исландия – от друга, след като последната установява през 1972 г. 50-милна изключителна риболовна зона*. След като исландски патрулни кораби задържат няколко “нарушители” на новите де факто териториални води, английските риболовни траулери започват да се съпровождат от корабите на кралските ВМС. Великобритания и ФРГ затварят пристанищата си за исландски кораби и обявяват бойкот на исландските стоки. Подобен конфликт, известен като “тунцова” и “омарова” война възниква между САЩ и Мексико. Аналогични примери има и други.

Какви са основните положения, регламентирани в Конвенцията от 1982 г. по отношение на правния институт териториално море? Това е ивица около бреговете на крайбрежната държава, с определена ширина, измервана от изходните линии която влиза в състава на територията на тази държава и се намира под нейния пълен суверенитет* с отчитане на общоприетите норми на международното право. Правният режим на териториалното море се регулира от действащата и понастоящем Конвенция за териториалното море и прилежащата зона (от 1958 г.). В съответствие с нея, а така също и с Конвенцията на ООН по морско право от 1982 г., суверенитетът над териториалното море се осъществява от крайбрежните държави при съблюдаване нормите на международното право и преди всичко - правото за мирно преминаване на чуждестранни кораби през него. Съгласно чл. 3 на тази Конвенция „всяка държава има право да установява ширина на своето териториално море до предела, непревишаващ дванадесет морски мили, измервани от изходните линии, определени в съответствие с настоящата Конвенция“.
                 В българския „Закон за морските пространства ....“ е записано, че „Териториалното море на Република България включва прилежащата към брега и вътрешните морски води морска ивица с ширина 12 морски мили, измервана от изходните линии“ (чл. 16.1). „За изходни линии служат линията на най-големия отлив от брега или правите линии, съединяващи двете крайни точки на заливите и пространствата, посочени в чл. 6“ (чл. 16.2). „Териториалното море на Република България се разграничава от териториалното море на съседните държави с географския паралел от точката на сухоземната граница, опираща се на морския бряг“ (чл. 17).
Прилежаща зона. Това е морска ивица, която опира до териториалното море и се разпростира на разстояние 24 морски мили от изходните линии, от които се измерва ширината на териториалното море (вж. фиг. 1). В прилежащата зона крайбрежната държава, в т.ч. и България, осъществява контрол за предотвратяване нарушаването на митническите, финансовите, граничните и санитарните разпоредби в пределите на страната, включително и в териториалното море, и юрисдикция за наказване нарушителите на тези разпоредби.
Континентален шелф. Първата държава, която заявява претенциите си върху морското дъно и неговите недра, е Царска Русия. В нота от 29 септември 1916 г. правителството заявява, че то разглежда като съставна неотменна част на империята редица острови, разположени покрай северното крайбрежие на Русия, доколкото те „съставляват продължение на континенталното плато на Сибир“. Въпросът за разграничаване на континенталния шелф придобива практическо значение още през 40-те години на ХХ в. Началото на този процес поставя англо-венецуелското споразумение от 1942 г. за „подводните райони на залива Пария“, разположен северно от делтата на р. Ориноко.
            Като един от важните институти на международното морско право континенталният шелф за пръв път е регламентиран в 15-те члена на Конвенцията за континенталния шелф, приета от І- конференция на ООН по морско право в Женева ( 27 април 1958 г.) и влиза в сила на 10.VІ.1964 г. България я ратифицира на 7.VІІ.1962 г.
Още в чл.1 на този документ се казва, че „терминът „континентален шелф“ се употребява по отношение на: а) повърхността и недрата на морското дъно на подводните райони, опиращи до брега, но намиращи се извън зоната на териториалното море, до дълбочина от 200 m или извън тази граница, до такова място, до което дълбочината на покриващите го води позволява разработката на естествените богатства на тези райони; б) към повърхността и недрата на подобни подводни райони, опиращи до бреговете на острови“. От тази юридическа формулировка не е трудно да се видят два твърде съществени момента.
Първият е, че под континентален шелф се разбира геолого-геоморфоложкото понятие „шелф“, т.е. онази сравнително плитководна заравнена част от морското дъно, разположена около континентите и по-големите острови между бреговата линия и континенталния склон, характеризираща се с континентален тип земна кора. Вторият момент е, че тази Конвенция определя за външна граница дълбочина 200 m или онази дълбочина до която крайбрежната държава може да разработва геоложките ресурси на морското дъно и неговите недра. Така въведените два критерия за определяне на външната граница на континенталния шелф – дълбочина 200 m и техническа (експлоатационна) достъпност, предизвикват сериозни трудности и колизии, стигащи и до военни конфликти, свързани с приложението на  тази конвенция.
Конвенция по морско право в 1973 г. (част VІ) в института на континенталния шелф се влага принципно ново съдържание, регламентира се обхватът и принципите на делимитацията му. Понятието „континентален шелф“ фактически се отъждествява с понятието „континентална окрайнина“ и му се придава статус на морска икономическа зона. Според чл.76.1.„Континенталният шелф на крайбрежната държава включва в себе си морското дъно и недрата на подводните райони, простиращи се извън пределите на нейното териториално море на цялото протежение на естественото продължение на нейната сухоземна територия до външната граница на подводната окрайнина на континента или на разстояние 200 морски мили от изходните линии, от които се отмерва ширината на териториалното море, когато външната граница на подводната окрайнина на континента не се простира на такова разстояние“. Следователно юридическото понятие „континентален шелф“ включва в себе си основните морфоложки зони на подводния релеф – шелф, континентален склон и континентално подножие (вж. фиг. 1).

„Континенталният шелф на Република България включва морското дъно и недрата на подводния район, които са естествено продължение на сухоземната територия и се разпростират отвъд териториалното море до установените граници с континенталния шелф на другите прилежащи и срещулежащи държави...
Република България осъществява върху континенталния шелф суверенни права за търсене, проучване, разработване, използване, опазване и стопанисване на естествените му богатства, които включват: енергийните, минералните и други небиологични ресурси на морското дъно и в неговите недра, както и живите организми, принадлежащи към прикрепените видове.
В континенталния си шелф Република България има изключително право: да извършва, да разрешава и да регулира извършването на сондажни работи независимо от тяхната цел; да изгражда, да разрешава изграждането и да регулира създаването и използването на изкуствени острови, инсталации и съоръжения, които се намират под нейна юрисдикция.
Полагането на канали и тръбопроводи върху континенталния шелф от друга държава може да се извършва при условие, че не се засягат интересите на страната, свързани с проучването, разработването и използването на естествените богатства на шелфа и опазването на морската среда. Трасето на кабелите и тръбопроводите се определя по споразумение между Република България и заинтересованата държава.“

Чл. 40 – 44 от „Закон за морските пространства“ (България)  

                Изключителна икономическа зона (ИИЗ). Френският юрист Дж. Мартрей определя смисъла и значението на измененията в режима на използване на морските пространства с въвеждането на ИИЗ като „революция на 200-те мили“.
Съгласно чл. 55 на Конвенцията на ООН по морско право от 1982 г. „Изключителната икономическа зона представлява район, намиращ се извън пределите на териториалното море и граничещ с него, който попада под установения от Конвенцията особен правов режим, съгласно който правата и юрисдикцията на крайбрежната държава и правата и свободите на другите държави се регулират от съответните положения на настоящата Конвенция“.
             В изключителната икономическа зона крайбрежната държава упражнява суверенни права с цел проучване, разработване и запазване на природните ресурси, както живите, така и неживите, намиращи се на дъното, в неговите недра и в покриващите го води, а така и с цел управление на тези ресурси и по отношение на други видове дейности по икономическото проучване и разработка на посочената зона, такива като производство на енергия по пътя на използване на водите, теченията и ветровете.
Юрисдикцията, предвидена в съответните положения на Конвенцията, е по отношение на: създаване и използване на изкуствени острови, установки и съоръжения; морските научни изследвания; защита и опазване на морската среда; други права и задължения, предвидени в Конвенцията. Съгласно чл. 57 ширината на ИИЗ не трябва да превишава 200 морски мили, отмерена от изходните линии, от които се отмерва териториалното море.
image
Крайбрежната държава в ИИЗ има изключителното право да изгражда, а така също да разрешава и регулира създаването, експлоатацията и използването на изкуствени острови, установки и съоръжения, които могат да препятстват осъществяването на правата на крайбрежната държава в зоната. Крайбрежната държава в ИИЗ има изключителната юрисдикция над такива изкуствени острови, установски и съоръжения, в т.ч. юрисдикцията по отношение на митническите, данъчните (фискалните), санитарните и имиграционни закони и правила, а така също законите и правилата, отнасящи се до безопасността (чл. 60).
По отношение на българската изключителна икономическа зона в Черно море в нашия закон за морските пространства са възпроизведени основните положения и разпоредби на Конвенцията на ООН по морско право от 1982 г. На схемата по-горе са показани с различни цветове вътрешните води, териториалните води( море), прилежащата зона, континенталния шелф и изключителната икономическа зона.
На 17 юли 1987 г. е приет Закон за морските пространства на България. През 2000 г. е приет „нов“ закон с дългото и ненужно обстоятелствено име „Закон за морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата на Република България“. С него се „.... урежда правния режим на морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата на Република България (чл.1 ал. 1) и които пространства обхващат вътрешните морски води, териториалното море, прилежащата зона, континенталния шелф и изключителната икономическа зона“. В морските пространства и вътрешните водни пътища и в пристанищата Република България „упражнява суверенитет, определни суверенни права, юрисдикция и контрол в съответствие с общопризнатите принципи и норми на международното право и международните договори, по които Република България е страна“ (чл.1, ал. 2).
Отчитайки изключителната важност на проблема за делимитацията на морските пространства на Черно море, още през 1983 г. българското правителство мобилизира усилията на научния потенциал на редица академични научноизследователски институти1, а така също и на Хидрографската служба на Военноморските сили (тогава ВМФ) за неговото решаване. Основните цели и задачи и ресурсното осигуряване на привлечените за това организации бяха регламентирани в специален акт – Разпореждане № 53 на Бюрото на Министерския съвет от 25 април 1983 г.
               В резултат на извършените значителни по обем експедиционни изследвания, обработка и интерпретация на резултатите бе подготвен съответен доклад, предоставен на Министерството на външните работи. В него, освен всичко друго, бяха представени научнообосновани критерии и варианти за прокарване на морските граници на България с прилежащите й държави. С тях в продължение на повече от 15 години българската дипломация води серия дълги и мъчителни преговори, в които последователно и неотстъпно се защитаваха националните интереси на основата на възприетите в международното право принципи, както и на съществуващата практика. Вследствие на тези дългогодишни усилия на българската дипломация и най-вече на установените трайни добросъседски отношения с прилежащите държави, към настоящия момент морската граница между Република България и Република Турция с обща дължина над 330 km е международноправен факт (фиг. 3).

image
 Карта на Черно море

Международен район (Район). Това е последният институт в класификацията на морските пространства, регламентирана с Конвенцията на ООН по морско право. В нея се използва терминът „Район“. Между народният район или Районът е утвърдено в доктрината на международното морско право понятие, обхващащо дъното на моретата и океаните и неговите недра извън пределите на действие на националната юрисдикция. Един от основополагащите принципи на режима на международния район е принципът за използването му изключително за мирни цели. Съгласно този принцип дейността по проучване и разработката на ресурсите на Района може да има само граждански, невоенен характер. Конвенцията не ограничава принципа за използване на Района изключително за мирни цели само за проучване и разработка на неговите ресурси и разпространява действието на този принцип върху всички видове дейности в Района.
               Възползвайки се от липсата на точно обозначаване на границата със съответните знаци, турската страна още през 40-те години на отминалото столетие започва изграждането на дига по средата на лонгоза - от мястото, където той опира в планината в посока към устието на реката. Това са минимум 2 km. Иначе лонгозът е обхващал цялата дъга на крайбрежието от Резово до насрещното тяхно село Ая Стефанос, сега Бегендик. Стигайки до устието, те свиват дигата наляво към нашия бряг - именно с цел да преградят по-голямата част от тила на Резовския залив, т.е. лимана, и в крайна сметка да изтикат реката плътно към нашия бряг (вж. фиг. 5).

image
 Устието на р. Резовска, силно стеснено и изтласкано с диги към българския бряг              Турската страна предприема това строителство, както вече казах, за да може да свие максимално реката в приустиевата й част, така че сухоземната граница да мине по нея, а не през залива, което всъщност и стана съгласно споразумението от 1997 г.).
               Вторият етап на турската експанзия в този пограничен район е през 60-те и 70-те години на ХХ в. Той се бележи с това, че турската страна, стъпвайки с дигата на пясъчната ивица на залива, рязко избута реката от тяхната гранична вишка на североизток, т.е. към нашия бряг, насочвайки я към така наречените „Скали“ под манастира „Св. Николай“. Там тогава нямаше манастир, но някога е имало – поне до 1934 г., когато е действала смесената българско-турска комисия по демаркация на границата. Турската страна непрекъснато се опитваше да внушава на България и на света, че „Скалите“ всъщност са крайната точка на разграничаване на сухоземната граница между двете държави, и че от тях трябва да тръгне линията на делимитацията на морските пространства, т.е. на териториалното море, континенталния шелф и изключителната икономическа зона. И с оглед на това свое твърдение тя правеше всичко възможно да удържи реката в това удобно за нея положение, което на практика означаваше завземане на наша територия. Така турската страна физически стигна до нашия бряг, който реката подложи на интензивно размиване. Едновременно със строителството на дигата турската страна започна да изгражда откъм реката последователно три скални буни с цел нейното укрепване и защита от размиване. Междувременно, чрез дигата те навлязоха в залива с около 200 m.


Устието на р. Резовска (на заден план Резовския залив) (сн.: П. Стефанов)

               И каква беше реакцията на България във връзка с това, меко казано, безумие от страна на Турция?
Разбира се нашата страна в продължение на години остро реагираше на това, както го наричате безумие, чрез съответни ноти. Този въпрос многократно беше поставян при срещите не само на правителството, но и на най-високо равнище, но без никакъв конкретен резултат. По-скоро резултатът беше, че след всяка наша реакция по дипломатически път турската страна като че ли още повече ускоряваше темповете на строителството на тези хидротехнически съоръжения. И така, след като България изчерпа всички мирни средства за спиране на строителството, някъде в края на 70-те години от своя страна ние започнахме да изграждаме дига от земнонасипен тип откъм нашия бряг на реката с цел защитата му от размиване. Друга причина е, че долът, който минава в западния край на с. Резово, известен като „Селската река“, беше преграден от турската дига, в резултат на което при високи води се разливаше и нанасяше големи щети на местните хора. В един определен момент от двете страни на р. Резовска беше струпана огромно количество строителна техника и разбира се – хора. В същото време в този район Турция и България концентрираха огромни военни сили. Така двете държави, които представляваха югоизточните флангове на двата военни блока – НАТО и бившия Варшавски договор, стигнаха до ръба на военен конфликт.
            Кога беше кулминацията на този наистина твърде драматичен момент и как завърши той?
              Кулминацията беше през 1979 г. До военен конфликт, както е известно, не се стигна, тъй като Турция прпрекрати агресивното строителство пред българския бряг, а България укрепи своя, за да спре ерозията. Така военният сблъсък се обезсмисли и войските се оттелиха.
Бъгарската страна реши, че си е запазила брега, но очевидно жертва своите интереси с оглед делимитацията на морските пространства. Защото онази точка на брега, която нормално, при естествени условия, служи като начална, изходна точка за делимитацията на морските пространства, беше отместена на север – т.е. към нашия бряг, с около един километър.
              В началото на юли миналата година и по-точно на 2 и 3 юли в басейна на р. Резовска падна проливен дъжд, по данни на метеорологичната станция в Малко Търново с количество над 300 литра на квадратен метър. В резултат на това, както и Вие добре знаете, реката придойде и скъса дигата откъм турската страна. Тогава реката не показа ли къде е било нейното естествено устие в морето?
             Да, в резултат на тези изключително високи води реката отнесе около двадесетина метра от лявата част от дигата, която, както вече казах, навлиза в морето (залива) с около 200 m успоредно на българския бряг. Тази част от дигата на изток, към морето турската страна започна да изгражда след като приключиха на североизток, т.е. към нашия бряг. А що се отнася до това дали р. Резовска показа къде е нейното естествено устие, отговорът ми е не, не го показа. Не може да го покаже, защото турските заграждения са изключително стабилни. Тя не можеше да ги отнесе. Освен това в горната, западна част на лонгоза, турската страна така добре е заградила реката, че тя не може да тръгне към тях. Както казвате, водата е била много голяма, но недостатъчно голяма за да прелее фронтално и да отнесе дигата. Не е изключено обаче един ден природата да възстанови равновесието. 
            В резюмиран вид по-важните резултати за България от това Споразумение, оценени от неговите „бащи“, са:
  • между двете държави няма териториални претенции;
  • с разчистването на устието на р. Резовска ще се предотвратят периодичните разливи, а така също и абразията на българския бряг;
  • с установяването на общ навигационен сектор в Резовския залив се създава възможност за свободен достъп на риболов към устието и към морето;
  • признава се държавната морска граница на България в териториалното море, така както тя е установена през 1951 г.;
  • с разграничаване юрисдикциите на двете държави в континенталния шелф и изключителната икономическа зона се дава възможност за извършване на научна и стопанска дейност.
                 image
              Вмес
то заключение е уместно да бъдат зададени няколко въпроса към управляващите днес в България: Има ли всъщност действително Споразумение между България и Турция, подписано на 4 декември 1997 г.? От този въпрос логично произтича следващият: Още колко по 10 години трябва да минат, за да се изпълни най-сетне т. 3 от Приложение 1. към Споразумението, а именно, че „не по-късно от дванадесет месеца след влизането в сила на това Споразумение“ ще бъде изработен прословутият „съвместен инженерен проект“ и ще започне действително „разчистването и преоформянето на района на устието на р. Резовска/Мутлудере“ от безумията, които тук е натворила през годините Турция ? Природата, и по-точно последното наводнение на р. Резовска в началото на юли миналата година не показа ли, че българската страна повече не трябва да бъде безучастна по този проблем?
                   




Гласувай:
40



1. анонимен - Само по един въпрос ще се изкажа. ...
18.01.2021 22:09
Само по един въпрос ще се изкажа.Възродителният процес е измежду най тежките престъпления на обявения за престъпен комунистически режим, а сегашното ни безхаберие по тоя проблем е също престъпно.
цитирай
2. barin - Напълно вярно, blackmasturbator. ...
18.01.2021 22:24
Напълно вярно, blackmasturbator. Не беше правилно да се сменят имената на хората. И сега не одобрявам особено действията на България.
Поздрави!
цитирай
3. panazea - Когато бях в Резово , на р. Резая
18.01.2021 23:35
имаше постове и границата не можеше да се пресича.
На отсрещния рид седеше един стар овчар и ни махаше.
Няма да забравя този овчар останал там , от другата страна.
Той ни приветстваше .
цитирай
4. barin - Здравей, panazea. Приятни спомени ...
19.01.2021 07:23
Здравей, panazea. Приятни спомени за теб от Резово. Аз през 1994 г. не успях да отида на юг от Синеморец,защото беше гранична зона. Досега не съм ходил по тези места.
Поздрави!
цитирай
5. elizabethborislavova - Добре че е бил възродителния процес. Това е едно от най-мъдрите и велики управленски решения
20.01.2021 12:52
Възродителният процес даде няколко десетиетия въздух на държавата ни, преди да стане съвсем страшно. А то предстои скоро.
blackmasturbator написа:
Само по един въпрос ще се изкажа.Възродителният процес е измежду най тежките престъпления на обявения за престъпен комунистически режим, а сегашното ни безхаберие по тоя проблем е също престъпно.

цитирай
6. barin - Здравей, Елизабет. През Възрод...
20.01.2021 13:24
Здравей, Елизабет. През Възродителния процес имаше положителни неща. По-възрастни са ми казвали, че е имало период на добри отношения с турци в някои села. Сега например по всички закони не трябва да има новини на турски. Нямам нищо против останалите народи, но като искат да живеят в България да спазват законите и
Конституцията.
Поздрави!
цитирай
7. elizabethborislavova - ЗАтова възродителният процес е прекрасно нещо
20.01.2021 18:23
Досега щяхме вече да сме двуезична държава, българите - 40% и колония на Турция. Не е въпрос за вражда или не, а за оцеляване. Иначе всички трябва да се обичаме, но преди това да се уважаваме.
barin написа:
Здравей, Елизабет. През Възродителния процес имаше положителни неща. По-възрастни са ми казвали, че е имало период на добри отношения с турци в някои села. Сега например по всички закони не трябва да има новини на турски. Нямам нищо против останалите народи, но като искат да живеят в България да спазват законите и
Конституцията.
Поздрави!

цитирай
Търсене

За този блог
Автор: barin
Категория: История
Прочетен: 3645207
Постинги: 423
Коментари: 5974
Гласове: 67333
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031