Българската православна църква посрещна десети ноември и крушението на “религията на революцията” обезкървена, дезорганизирана и изпразнена от съдържание. Висшият клир беше (и продължава да е) компрометиран от безпринципните му флиртове с комунистическите управници. Благотворителната дейност на БПЦ е почти символична, на фона на чуждестранните примери. Не достигат монаси дори за да бъдат хиротонисани измежду тях епископи... На фона на тази криза, разколът е същински бял кахър. (В Гърция, в зависимост от ситуацията има от пет до седем синода, но никой не твърди, че православната църква там е слаба).

Може уверено да се твърди, че статистиката на вярващите също е силно деформирана. Без да е имало някакви “централни” указания за това, по време на преброяването от 1992 г. атеистите масово биваха записвани като ... православни. Отделен е въпросът, каква част от вярващите се ограничават само с епизодично извършване на някои ритуали.

Макар че в световен мащаб се наблюдава явлението, определено от Жил Кепел като “la revanche de Dieu” (“реваншът на Бога”), характеризиращо се с масово връщане на хората към вярата в Бог (без значение на изповеданието) , в България то по - скоро отсъствува. Ако го има, то за съжаление не е в рамките на източноправославното изповедание, а негови двигатели са най - вече разнообразните протестантски деноминации. (Доц. Кирил Кертиков твърди, че подобен “бум” има и сред мюсюлманите - шиити). Не достославните православни отци, а младежи от различните протестантски деноминации (вестниците предпочитат да ги наричат секти) осъществиха т.нар. “Марш на свободната вяра” , който си остава една от най - масовите публични изяви на вярващи за последните десет години, независимо от това дали симпатизираме на целите му или не. Видим напредък в България на верското поприще в момента имат евангелисти, петдесетници, дори и католици, но не и източноправославните.При всички тези

ЗАКЛЮЧЕНИЯ

се вижда, че е просто смешно България да бъде поставяна на острието на православната цивилизация. Ние сме една твърде светска и в значителна степен религиозно толерантна страна за да бъдем подвеждани под общ знаменател с Гърция, Сърбия или дори с Румъния, където и вярата е много по - силна. В българското историческо наследство и масово съзнание има цяла мрежа от нишки, които ни свъзват с Европа - несравнимо повече, отколкото при Русия, Сърбия или дори “разломената” Украина.

Непознаването на малката по територия, но изключително многообразна Югоизточна Европа е подвело Хънтингтън да напише текстове, на които незапознатият западен читател може и да се довери, но под които в България биха се подписали само шепа политически маргинали - “лъженационалисти”. Загадка остава мълчанието на политолозите.