Като отчетем изключителната валидност на Закона на Дюверже, можем да си дадем сметка, че когато се говори за промени в избирателната система, между редовете се чете идеята за преструктуриране на партийната система в страната. 

Предложената с проекта за избирателен кодекс, (внесен от депутатите станали впоследствие известни като “Новото време”), българска версия на германската избирателна система (класифицирана като “смесена система” или още по-точно като пропорционална с мажоритарен елемент) има за цел точно да запази без особени сътресения досегашната партийна система в страната, като даде определено удовлетворение на тези избиратели, които искат да гласуват за мажоритарен кандидат.

Цялата тази теоретична екскурзия в теорията на избирателните системи и в историята на българските избори има за цел да обясни основателността на две очаквания. Първото очакване е, че досегашното Народно събрание няма да отиде в промяната на Избирателния закон по-далече от въвеждането на “интегрални бюлетини”.

Второто очакване е, че и в следващите Народни събрания ще продължават да се срещнат по няколко партии. Предпоставка за това също така са силната фрагментация на условно десните партии, “закотвянето” на БСП на размера на твърдото си ядро (президентските избори не трябва да заблуждават анализаторите в БСП) и ролята на фактори като Бойко Борисов и Симеон Сакскобургготски в българската политика.

Кратък коментар върху изборите – референдуми.

Някой може резонно да попита, защо след като избирателната система в България е пропорционална от 1991 г. насам, ние сме свидетели на три последователни абсолютни мнозинства – на Жан Виденов през 1994 г., на Иван Костов през 1997 г. и на Симеон Сакскобургготски през 2001 г. ?

Тук трябва да се отчете влиянието на два фактора – на въведената в България 4 процентова бариера за влизане в парламента и на “референдумния” характер на изборите от периода 1994 – 2001 година. Действително, през 1991 г. имаше сериозна възможност в Народното събрание да попаднат не три, а шест – дори седем партии и предизборни коалиции. Тогава повече от 3 процента получиха (освен СДС, БСП и ДПС) коалицията БЗНС “Единен” – Конституционен форум (с лидери Ценко Барев и проф. Николай Генчев), партията БЗНС “Никола Петков” (с лидер Милан Дренчев) и коалицията СДС “Център” (БСДП, ПК “Екогласност”, Демократическа партия – Пловдив и АСО “Независими” с лидери Петър Дертлиев, Стефан Гайтанджиев, Венцислав Бъчваров и Недялко Йорданов). Повече от 2 процента получи СДС “Либерали” (Зелена партия, Федерация на клубовете за гласност и демокрация непосредствено след изборите преименувана на Партия “Либерали” и Демократическа партия – Консервативен сговор, съответно с лидери Александър Каракачанов, Петко Симеонов и Стефан Стоянов).

Ако БЗНС “Единен” не се беше държал толкова неадекватно в навечерието на изборите, включително и с доброволния отказ от оранжевата бюлетина (по гениалната идея на г-н Иван Глушков, БЗНС “Единен” сам си поиска ... бяла бюлетина с две зелени ивици и една оранжева между тях) и ако СДС “Център” и СДС “Либерали” бяха излязли с обща листа, в Народнот събрание щеше да има не три, а пет партии. ДПС така и нямаше да доживее историческата си роля на “балансьор” и най-вероятно нямаше да доживеем до правителство от типа на Любен Беровото – създадено “с мандата на ДПС, с гласовете на БСП и деклариращо, че ще изпълнява програмата на СДС” ...

Четирипроцентовата бариера и редица глупости, направени от лидерите на т. нар. “центристки партии” предопределиха състава на избраното през 1991 г. Народно събрание. Най-голямата грешка на “центристките лидери” през 1991 г., беше че те изобщо не отчетоха характера на изборите като референдум “за или против БСП”. Общата антикомунистическа (или анти-БСП) нагласа на гласоподавателите, искащи промяна, съчетана със съблюдаването на принципа на т. нар. “полезен вот” (категоричното желание да гласуваш за партия или коалиция, която ще влезе в парламента и гласът ти да не бъде “делен”) доведе до драматично преразпределение на гласовете през последните десетина дни преди датата на изборите. И СДС и БСП получиха повишение на резултата си, но около 14 % от гласувалите останаха без парламентарно представителство. Тези гласове бяха преразпределени между СДС, БСП и ДПС.

Изборите през 1994 г. и през 1997 г. бяха в още по-голяма степен референдуми “за или против БСП”. През 1994 г., отговорът на избирателите беше “да”, докато през 1997 г. беше “не”. Така нареченото “махало на Дарендорф” измина пътя от една крайна точка до друга крайна точка. Крайното отслабване на СДС през 1994 г., доведе до влизането на Народен съюз (БЗНС, Демократическа партия) в Народното събрание. Крайното отслабване на БСП през 1997 г., доведе до влизането на Евролевицата.

През 1994 г. и през 1997 г., пропорционалната система “сработи” в най-голяма степен за Българския бизнес блок на Жорж Ганчев. Сам по себе си, БББ беше своего рода антисистемна партия, в някои отношения бихме могли дори да я определим като “карикатура” на Партията на свободата на Йорг Хайдер. Така или иначе, Жорж Ганчев едва ли би попаднал някога в парламента по силата на мажоритарен избор, но пропорционалната система му помогна да се промъкне на два пъти там. Разбира се, ролята на БББ си остана маргинална, а парламентарната група на Жорж Ганчев се разпадна и в двете Народни събрания, където БББ успя да влезе.

През 2001 г., на избирателите беше предложен друг род “референдум”. Този път им беше предложено да гласуват “за или против” политическия елит от периода 1991 г. – 2001 г. Съвсем преднамерено не пиша периода 1990 г. – 2001 г., защото голяма част от депутатите във ВНС и то много от най-ярките сред тях, след 1991 г. “излязоха от играта”. Нещо повече, някои от тях се завърнаха именно с “царската бюлетина” през 2001 г., като откровено отрицание на елита от 1991 г. – 2001 г., наричан цветисто от Жорж Ганчев – “синьо – червена мъгла”. Между другото, по много показателен начин антисистемният протестен вот, обиран през 1994 г. и през 1997 г. от Жорж Ганчев, изцяло се прехвърли в полза на Симеон Втори, който след изборите през 2001 г. стана министър председател и се превърна в Симеон Сакскобургготски.

“Референдумът” от 2001 г. показа недвусмислено, че на голяма част от избирателите, политическият елит от 1991 – 2001 г. им е омръзнал до смърт. Така станахме свидетели на тежкото поражение на ОДС и на пълната изборна катастрофа на БСП, която получи по-малко гласове отколкото през 1997 г., когато обществените нагласи не бяха далече от идеята за физическа разправа с лидерите на социалистите. (Можем да сме сигурни, че ако президентските избори не идваха непосредствено след парламентарните, Георги Първанов нямаше да остане председател на БСП. Изборите за президент се оказаха за Първанов единствен шанс за политическо оцеляване ВЪОБЩЕ и той се възползва от него по блестящ начин, подпомогнат в някаква степен и от “имидж мейкърите” на Петър Стоянов).

През 2001 г., избирателите дадоха може би най-негативния и протестен вот в историята на Втората българска република. Вотът беше изключително ПРОТИВ дотогавашния политически елит и в несравнимо по-малка степен “за” Симеон Втори. Това се потвърждава от маргиналните резултати на монархическите формации на изборите в периода 1991 г. – 1997 г.

Някой би възразил, че тези резултати биха били показателни ако Симеон Втори официално подкрепи някоя монархическа партия или коалиция. Това е до определена степен вярно за изборите през 1991 г. и 1994 г. Тогава двете скромни монархически “ядра”, групирани около Христо Куртев (Федерация “Царство България”) и около Иван Георгиев, Амбарев, Иван Едисонов и Амбарев (Партия на свободата и прогреса, Българска демократ-конституционна партия, Консервативна партия и коалиционните им превъплащения от типа на Коалиция за Търновска конституция “Свобода”), нямаха официалната подкрепа на Симеон Втори. Нещо повече, Царят не допускаше никоя монархическа формация да експлоатира личността му извън присъствието на образа му на монархическите плакати. Споменатите две “ядра” не можеха да съберат четири процента от гласовете сумарно, камо ли да имат мнозинство в Парламента.

През 1997 г., ситуацията беше диаметрално противоположна. За първи път, Симеон Втори заяви публично подкрепата си за предизборна политическа коалиция. Той официално подкрепи Обединението за национално спадение (ОНС). Изборът на Симеон Втори на време за излизането си на сцената и на формация, която да подкрепи изобщо не беше случаен. Изборите през 1997 г., недвусмислено вещаеха, че радикалните промени в страната започват. Ясно беше, че ще се даде ход на приватизацията и че външно политическата ориентация ще бъде дефинирана за много дълъг период напред. За Симеон Втори 1997 г. беше последен срок да заяви за съществуването си в контекста на българската вътрешна политика. И Царят го направи, като подкрепи не силите на радикалната промяна, а “политическия клъстър” около ДПС. Основният предизборен плакат на коалицията ОНС стана груповата снимка на лидерите на партиите от коалицията, заедно със Симеон Втори.

Предизборния щаб на ОДС положи неистови усилия да тушира ефекта от публично заявените предпочитания на Симеон Втори. Хората от ОДС находчиво се възползваха от собствените изявления на Симеон през годините – че монархът не може да е от някоя партия, че монархията няма политически цвят, че Царят е арбитър и стои над политическите сили. Бяха мобилизирани социолози и монархисти останали извън ОНС, за да разясняват на публиката, че Доган и другите политици от ОНС лъжат за подкрепата на Симеон Втори за тях.

Тъй като в ОНС присъстваше Христо Куртев, монархистите от групата около Иван Георгиев, Амбарев и Иван Едисонов, охотно склониха да поддържат тезата на ОДС срещу известни политически услуги. На бърза ръка беше сформирано Движение “Обединени монархисти” (ДОМ) с лидер Иван Георгиев (Партия на свободата и прогреса), което подписа политическо споразумение с ОДС, по-точно с шефа на предизборния щаб на ОДС – Евгени Бакърджиев. Сините монархисти дадоха пространна пресконференция, на която от името на отсъстващия цар обясниха абсурдността на твърдението, че той подкрепя която и да е политическа формация – най-малко пък ОНС. Пресконференцията беше заснета изцяло на видеофилм и беше последвана от живо предаване по телевизионния канал “Седем дни” (тогава една от четирите ефирни телевизии в София и много популярна и в другите части на страната). В предаването по “Седем дни” участваха лидерът на ДОМ – Иван Георгиев и политологът Иво Маев. И двамата в един глас убеждаваха публиката в иначе логично звучащата теза, че Царят няма да падне до там, че да се ангажира с политическа партия. След четири години Симеон Втори отиде много по-далече, но тогава вече нямаше как да бъдат убедени българските граждани, че той не участва на изборите.

От позицията на днешния ден виждаме, че инвестицията на Симеон е била много навременна и точна. Царят се сдоби с коалиционен партньор, с който след четири години щеше да изкара цял мандат. Той не можеше да бъде обвинен в индиферентност към ставащото в България, но не се обяви открито и остро против БСП. Това също се оказа инвестиция за изборите след четири години, когато щеше да “гребне гласове” дори и от твърдото ядро на БСП ...

В крайна сметка, предизборният щаб на ОДС успя поне частично да ограничи ефекта от намесата на Симеон в политиката през 1997 г. Царят също се въздържа да отиде до край и пристигайки в България насред предизборната кампания не се втурна да агитира за ОНС. Той остана извън основната ос на “референдума” – “за” или “против” БСП. Това само по себе си показва, че той отлично е разбирал характера на тези избори, както и характера на предшествалата ги кампания през 1994 г. Симеон Втори помогна на ДПС в много тежка за него ситуация, като позволи монрахически гласове да се “долеят” с оглед прескачането на 4 процентовата бариера.

Всичко изписано до тук ни убеждава, че на изборите през 2001 г. патосът на избирателите беше против българския политически елит, а не за монархията. Действително, като единствения наш “политик внесен от чужбина”, Симеон Втори беше идеалният символ, с който да бъде асоциирано отричането на нашите родни политици, натоварени с всички възможни заслужени и незаслужени негативи.

По този начин, от възприемането й през 1991 г. до последните избори през 2001 г., в течение на десет години пропорционалната система в България не можа да заработи така, както се очаква от написаното в учебниците. Станалото всъщност беше дълбоко логично – изборите щяха да бъдат като “референдуми” и ако избирателната система беше мажоритарна. В последния случай амплитудата на “махалото на Дарендорф” дори щеше да е още по-голяма.

Заключение.

Избирателната система в България и политическият контекст предполагат, че и в бъдеще ще бъдем свидетели на невъзможността една партия или ПРЕДизборна коалиция да състави правителство сама. Ще бъдем свидетели на още многопартийни коалиции на партии, декларирали различни идейни платформи в предизборния период. Вероятно ще бъдем свидетели и на конюнктурни съображения извън създаването на парламентарно мнозинство, при създаването на СЛЕДизборните коалиции. Проблемът ще бъде не колко партии са в правителството, а как управляват. Дали ситуацията ще бъде различна от днешната – ще покаже бъдещето. Така или иначе ПОЛИТИЧЕСКИЯТ преход завършва на 1 януари 2006 г. Ако сме живи и здрави – ще видим как членството в ЕС ще се отрази на развитието на партийната и на политическата система в страната.

* Изразените мнения са лични. Те по никакъв начин не ангажират Съюза за стопанска инциатива, на който авторът е заместник председател или Нов български университет, където преподава.