Предложеният текст е фрагмент от по-голяма разработка, подготвена за нуждите на Съюза за стопанска инициатива (ССИ), преди около една година. Впоследствие, текстът беше редактиран и преведен на английски, за да бъде използван като учебно помагало за един курс в  Централно-европейския университет в Будапеща.

 

КЪМ ДИСКУСИЯТА ЗА КОРУПЦИЯТА  И НЕЙНОТО  ОТРАЖЕНИЕ ВЪРХУ БЪЛГАРСКИЯ БИЗНЕС

 

проф. Елка Тодорова,член на КС на ССИ

Теодор Дечев,заместник председател на ССИ

 

Аргументация на проблема.

1.       2003-2004 година ще бъде запомнена с множеството публикации за равнището на корумпираност на българския управленски елит. Най-често – високо. И ако демократичното разбиране за правова държава изисква в подобни случаи да се отчете броя на заведените дела срещу корумпирани лица, то в българския вариант – подобна мярка не се разглежда дори като възможна. Единствената число, което може да се изчисли достоверно, се оказва броят на публикациите по въпроси на корупцията.

2.       Сред всички свободи, които получихме след промените през 90-те години, свободата на словото си остана единственото осезаемо придобито право. Останалите права и свободи все още имат едно предимно декларативно, но не и практически гарантирано значение.  При това, по отношение на деликатни въпроси като корупцията, конкретността в свободното третиране на проблема отсъства. Свободата се упражнява дотолкова, доколкото се цитират външни източници или вътрешни източници, които са финансирани отвън и са платили за изнасяне на информацията в пресата.

3.       Страната ни обеднява, но освен това и оредява. Тези два факта правят практически невъзможно обективното и строго третиране на известни и предполагаеми случаи на корумпираност. Обществото ни е разтърсвано от скандални истории за корумпирани чиновници, корумпирани политики, корумпирани политици. Въпросът е, че няма независим орган за събирането и проучването им, нито властови център, заинтересуван да сезира прокуратурата. Кой е този, който притежава достатъчно власт да се ангажира с отговорността да проучва оперативната бизнес среда, използвайки вътрешна информация, и в същото време да е толкова външен референт на българската действителност, че да претендира за обективност при оценката? Психологията и социалните науки не познават мотив, който да е по-силен от чувството за приобщеност към конкретна културна среда от чувството за групова идентичност, което се създава като част от его-развитието на личността. Освен ако става дума за криза на съществуването или оживяването, когато индивидуалният или групов интерес на поддържане на статуквото се првръща в пагубен механизъм.

4.       Въпросите на корупцията не са прерогатив само на богатите институции и страни. Известно е, че международните институции, защитавайки своето съществуване, налагат на страните върху които упражняват своята власт шаблони на поведение, които не са безспорни. В същото време правото да спорят около шаблоните е дадено на самите институции, но не и на подопечните.

5.       Въпросът за корупцията е част от шаблона. Той е важен за България, не толкова защото чуждестранните инвеститори се плашат от бизнес средата. Практиката показа, че големите компании извънредно бързо се ориентират в дадена корупционна обстановка и нямат вътрешни ограничители да влязат в съучастие с участниците в корупционната мрежа.

6.       Въпросът за корупцията е сериозен, защото в краткосрочен план задушава дребните собственици, предприемачи и бизнесмени, бедните хора, а в дългосрочен план погубва цели общества и страни. Става дума за криза на оживяване на хора, граждани, членове на отделни социални групи и икономически страти. Става дума за проблеми не на законодателството, манталитета, или миналото, а за проблеми, свързани с несигурността, с мизерията, със стеснените пазари и необходимостта от чужда защита за  българските производители и бизнесмени. Става дума за  следствията от провинциалността и самозатварянето, тогава когато се пледира да се мисли глобално. Става дума за реален страх на индивида от институциите в собствената му страна, които му изглеждат опасни, “чужди”, непредсказуеми в решенията си. Става дума и за страх от корумпираните, които не оставят съмнения във възможностите си да търсят отговорност от “защитниците” на словото, правата, задълженията. Къде да се търси “агентът – защитник” от корупция?

7.       Отговорът е - във всяко сдружение или организация. Те са в състояние по-добре да защитят индивида , отколкото съда. Затова и ССИ  започва сериозна дискусия  по въпросите на корупцията, без да е получил поръчка от международните институции да вдигне шум около тази “съвременна” тема. ССИ смята, че трябва да се говори за корупцията сериозно като се започне от въпроса за това струва ли си да се занишмаваме с нея? ССИ смята, че засипването на прокуратурата със сведения за различни случаи на корупция изобщо не изчерпва проблематиката. Успоредно с практическите измерения на корупцията, ССИ дискутира и теоретични въпроси на корупцията и на нейното проучване. ССИ навлиза в деликатни области на “приложение” на корупционната политика и публично заявява, че може да поведе борба с нея. ССИ настоява да няма кампаниийност в този процес, а сериозен и задълбочен интерес.

8.       Публикациите с парливи констатации за равнището на корумпираност не бива да спират. Въпросът не е само в това да се представят на журналистите данни, които те да изложат в медиите и да принудят прокуратурата да се самосезира. Целта е да се създаде среда, в която хората сами да виждат в корупцията спирачка за развитието на обществото, а не да я приемат като необходим артефакт от етапа на промяна. Демократичното развитие не минава задължително през болест и отклонения. Корупцията не е норма на поведение, елемент на пречистване, през който се минава в преходни периоди. Тя не идва случайно и не си отива без специални контрамерки. Тя не е характеристика САМО на хората с нисък морал, недоразвит манталитет или социална изостаналост. Тя не може да се обвързва САМО с промяната във възпитанието и мисленето. Корупцията е социално явление и основните й ограничители или спирачки следва да бъдат социални.

9.       Ограничаване на възможностите за възникване на корупционни практики, а не свръхконтрол над всички длъжностни лица, държавни служители и управленци. Това е основната дейност в общества, в които се мисли за корупцията. Не е достатъчно само да се играе на “стражари и апаши”, пък било то и по правилата. Няма рецепта за създаване и поддържане на професионална група на неизкусимите. Но има достатъчно практики, които стъпват на систематични наблюдения върху човешкото поведение и довеждат до положителни резултати. Насоката на въздействие е от една страна към средствата на превенция, а от друга – към директното, бързото и недвусмислено реагиране на корпуционните практики.

10.   Корупцията вече е заседнала на гърлото на предприемаческото съсловие. Без да чакаме хората да се превъзпитат да не дават и да не приемат рушвети, или да тръгнем да създаваме “работна среда, напълно осигурена срещу корупция”, ще насочим вниманието си към многопосочни и многокомпонентни подходи в атакуването на проблема за корупцията. Съществуват области на обществения живот, в които чрез внимателно наблюдение и при използване на абсолютно “явни” и достъпни за публиката източници, могат да бъдат формулирани достатъчно основателни съмнения за систематично и продължително прилагане на корупционни практики. Към тях именно е насочено нашето внимание.

 

Обхват, съдържателни характеристики и ограничители на корупцията

 

1. Корупцията възниква като резултат на определени действия или бездействия и те са обект на сериозен анализ от страна на изследователите на социални явления. В  поредица от материали на  Световната банка и МВФ[1] са посочени следните основни причини за корупция, които са наблюдавани в различни култури и в този смисъл се определят като наднационални обяснителни модели.

На първо място това са намеси на правителствата по линия на:

·        ограничения в търговията,

·        държавни субсидии,

·        контрол върху цените.

Първите се въвеждат с решения на правителствата, най-често с цел защита на собственото производство или запазване на монополни производства. Независимо от някои краткосрочни положителни резултати обаче опитът на международните институции показва, че при по-отворените икономики, се разкрива по-малко корупция.

Държавните субсидии представляват форма на рента, която за съжаление често не отива по предназначение, а подхранва индустрии или предприятия, които нямат нужда от подобна индустриална политика.

Контролът върху цените обикновено не постига социалния ефект, заради който се създава, единствено може да удовлетвори политически привърженици, групи и индивиди, за които се създават специални преференции.

На второ място това са защити, свързани с разнообразието в обменните курсове за вътрешна, външна търговия и туризъм. В подобна система, става очевиден интересът да се използва най-изгодния курс, като се играе на междубанковия пазар и се наложи арбитриране на някой банков монополист с връзки в политическото управление. В същата група причини може да бъде отнесено и ниското заплащане на публичния сектор, ниско в сравнителен план със заплащането в частния сектор, както и връзката между наличието на запаси от природни богатства – нефт, злато, мед, др. и високата корупция, на която обръщат внимание международните инсититуции. Става дума за това, че природните богатства могат да бъдат продадени и на цена по-висока от цената на добиването им, поради което са чест обект на строго държавно регулиране. И в този смисъл се създава възможност за участие на корумпирани чиновници в процеса на регулиране. 

На трето място, причина за корупция са и някои социологически фактори, сред които преди всичко става дума за етнолингвистични фрагментации и различия, а така също и силна семейна центрираност. В  общества с изразени социални граници по линия на етноса или езика, а така също и в култури, които поддържат системи на тесни  роднински връзки се разкрива по-висока степен на корупция, в сравнение с общества, без тези характеристики.

1. Корупцията предзвиква определени следствия, които имат траен ефект върху функционирането на цели общества. Основното е отрицателното влияние на корупцията върху икономическия растеж. Това може да се проследи по няколко линии:

• намаляване на инвестициите;
• спад в прозводителността и забавяне на икономическия растеж;
• увеличаване на бюрокрацията;
• разхищаване на т.нар. “ресурс на таланта”;
• намаляване на ефекта от външни помощни финансови инжекции;
• загуба на доходи от данъци с тежки следствия за бюджета;
• влошено качество на инфраструктурата и публичния сектор;
• разрушаване на схемата на държавните разходи;
• намаляване на сигурността.

Когато дадена страна е известна с високата си корупция, брутният размер на инвестициите от страни с ниска корупция намалява. В същото време, повече чужди инвеститори от страни с висока корупция са склонни да инвестират в страни, които също имат висока корупия, а това възпроизвжеда още по-голяма корупция[2] .

Според съвременни икономисти връзката между корупция, производителност на труда и годишен капиталов внос е такава, че при увеличение на корупцията с един пункт (по скала от 0 до 10), производителността се намалява с 4 % от БВП, а капиталовия внос с 0.5 % от БВП.[3].

Разхищаването на т.нар. “ресурс на таланта” означава, че образованите, професионално подготвени индивиди и групи, вместо да употребят ресурса си за производство, се насочват към установяване на връзки с управляващия елит, за да се доберат до привилегиите и облекченията на регулационните схеми.

Критерият за влошено качество на инфраструктурата и публичния сектор е лошото управление, което се описва със свръхнамеса на държавата в регулирането; със слаб контрол върху ефективността и отчетността в публичния сектор; с икономически модел, който не осигурява управление, основано на законността и конкурентната среда на ефективния пазар, а на самозатварянето и централизацията на институциите.

Корупцията разрушава схемата на държавните разходи, тъй като изкушава чиновниците да търсят и избират скъпоструващи проекти за финансиране, независимо от техния публичен ефект. Очевидно е, че от гледна точка на размера на възможната корупция, става по-целесъобразно да се предприемат мащабни проекти, свързани с отбраната, стоителството, енергетиката, вместо да се изразходват средства за образование, за книги или пък за проекти, свързани с обществени услуги.

1. Сред ограничителите на корупция се посочва авторитарното управление за нискоразвитите в икономическо отношение страни и високото икономическо развитие в страните с демократични традиции. Става дума за широкоразпространената теза, че в тоталитарните страни няма корупция, че тя е присъща само на демокрациите. Обясненията се търсят в съдържателните дефиниции на демократичното управление – по-свободни контакти, по-бавно правораздаване, гарантиран имунитет на висшите държавни чиновници. Какви по-точно са аргументите за тези съждения?

Смята се, че тъй като корупцията е форма на “свободна” трансакция, в авторитарните режими тя ще е по-слабо разпространена. В същото време, тъй като се влияе от скоростта на действие на следствието, което при демократичното управление и при разделение на властите е по-тромаво, реакцията срещу нарушенията, включително и тези от корупционен характер ще бъде забавена. На свой ред наличието на имунитет на висшите държавни служители, което е част от защитата на длъжностите - заети с публични дела, провокира действия, водещи до злоупотреби.

Проблемът с тези доводи е, че те сами по себе си не са достатъчни за обяснение на корупцията. Например, въпросът с имунитета на висшите чиновници разкрива следното. Историческият принцип гласи, че имунитетите се отнасят до институцията, а не до човека, че имунитетът гарантира продължение на управлението и разделение на властите, че в повечето страни при големи измами, големи нарушения на властта или срив в управлението имунитетите падат.

Въпреки това, има достатъчно примери в обратна посока. Някои политически фигури като Силвио Берлускони или Алберто Фухимори, са нарицателни, защото илюстрират практиката на засилване на имунитета. В Киргизстан е засилен имунитетът на всички депутати, въведен е пожизнен имунитет за всички президенти включително и на бившите. В Казахстан положението е аналогично по отношение на действуващия президент, а в Италия – по отношение на политически фигури и министър-председателя. Във Франция се осигурява президентски имунитет по време на заемане на длъжността - мярка, която се приема през 2003 г. Според социалните анализатори това създава условия за развитие на политическа корупция.                                      

Колкото до виждането, че разпространеността на корупцията е по-характерна за слабите икономики, то се оказва твърде аргументирано. Когато Световният икономически форум в края на 2003 г., публикува оценките на бизнес лидери от 102 страни, (представляващи съответно 7741 фирми, за икономическото, техническото и институционално състояние на страните им), в 27 % от случаите, в които не се споменава за корупция става дума за страни на благосъстоянието. Единствено САЩ правят изключение заради високата степен на корупция по линия на използване на легалните политически дарения за осигуряване на ползи от конкретни управленски политики.

Разпространение на корупцията или корупцията като съвременен политически проблем

 

Корупцията се свързва с общочовешките поведения на зависимост и в този смисъл се приема за естествена проява на размени между хората. Корупцията е разпространено явление и практически няма страна, която да се смята за имунизирана срещу нея. Макар че тази теза дълго време не се приемаше, тъй като противоречеше на редица идеологически схеми и партийни програми, напоследък се разкрива голямата  й достоверност. По данни на Световния икономически форум за 2003 г. в 89 % от 102 страни може да се говори за наличие на политическа корупция, а Международната търговска палата през април 2002 г. разпространи документ, в който се говори, че в 120 страни дори в частния сектор се използват подкупи.

1.      Корупцията вече не е национален проблем и проблем на държавните администрации, тя се превръща в политически проблем и проблем на частния бизнес.

Днес интегритетът на бизнеса е поставен под съмнение и никой не се ограничава да търси корупция само в държавния сектор. Криминализираният подкуп в частния сектор стана публично достояние, особено след скандала “Енрон”. В същото време, подкупването на служители става транснационално деяние, защото частният сектор е транснационален, а националните закони имат ограничено действие. Международните договори, свързани с ограничаването на корупцията и преследването й на транснационална  основа все още остават фрагментарни.

Мощните приватизации допълнително маскират разграничителните линии на публичния и частния сектори, и превръщат корупцията в проблем, за който не е достатъчно да се повиши прозрачността на държавния сектор. Още повече, че частният сектор става чувствително по-голям от публичния сектор в повечето страни, а корупцията в частния сектор фактически проваля приватизацията и дава аргументи за отхвърляне на тезите на глобализацията.

2.      Понятието “политическа корупция” се въвежда отскоро и насочва вниманието към хората, избрани да действат като представители на публичния интерес, които обаче го използват за лични цели.

Политическата корупция се описва най-вече чрез следните действия:

• проявите на купуване на гласове и продаване на постове;
• злоупотребата с държавни ресурси;
• личното облагодетелстване, включително чрез искане на подкупи от държавни служители;
• нарушенията при финансирането на политически дейности и ограничаване на достъпа на опозиционните партии до финанси;
• политическото връщане на услуги, като осигуряване на договори или извършване на смени в управленската политика;
• всякакви форми на натиск върху частния сектор, за да се откупи или да плати “защитна цена”.

Въпросът за финансирането от нелегитимни източници с право се смята за един от най-сериозните и основни проблеми, тъй като липсва ясно разграничение между индивидуалното престъпление и системната корупция чрез партийно финансиране. Затова например, през 2002 г. в САЩ се въвежда забрана за “меките пари”,  т.е. за дарения, които са под формата на пари и нямат конкретен личен адресат.

3.      Корупцията става глобален проблем, на който се реагира със средствата на  международната солидарност. По-долу са изредени по-важните организации и международни споразумения за противодействие на корупцията:

Първият глобален анти-корупционен инструмент е Конвенцията на ООН срещу корупцията от декември 2003 г.;

Следва Конвенцията за ограничаване на подкупите на Африканския съюз;

Действията на Центъра за отговорна политика (Center for Responsive Politics) действащ в САЩ, но отнасящ се и до транснационални казуси;

UN Global Compact – орган за корпоративна отговорност, създаден през 1999 г. и представляващ обединение на 1000 световни компании около 9-те универсални принципа за права и отговорности към човека и екологията, към които през 2002 г. е добавен и 10-ти принцип, този за корупцията и прозрачността;

GRECO – Група на европейски държави срещу корупцията, който е единственият орган, който осъществява контрол по линия на корупцията в европейските страни. Конвенцията на СЕ за гражданско право и корупцията е ратифициран от България през 2000 г., а за наказателното право и корупция – през 2001 г. Само Австрия и Италия все още не членуват в нея, но са подали заявки за участие;

MCA – Millenium Challenge Account, който по думите на Дж. Буш е “фонд за страни, които управляват справедливо, инвестират в своите хора и подпомагат икономическите свободи”.  Става дума за 50 % увеличение на средствата за помощи към други страни от страна на САЩ за периода от 2004 до 2006 година. Кандидатстват само две групи страни: такива с БВП до 1435 долара и такива с БВП между 1435 и 2975 долара. Сред кандидастващите за 2004 г. от първата група страни са 74 страни, за 2005 г. – 87  страни, за 2006 – 28 страни. Отделени са 5 млрд. долара годишно, които по мнението на специалисти ще намалеят до 3-4 млрд. долара. Одобрените страни все още не са официално определени, но според експерти, за първата година (т.е. за 2004 г.) те са  11, за втората - 12 , а за третата допълнителни шест. България засега е планирана за третата година. За пръв път с тази програма се въвежда изискване към страните, кандидатстващи за помощ от САЩ да имат оценка над средната по индекса за корупция на организацията “Трансперънси интернешънъл” (Transparency International - TI);

European Arrest Warrant - първото  политическо съгласие на страните-членки на ЕС в областта на наказателното право за взаимно признаване на 32 специални наказателно-правни действия от декември 2001 г. , с което до края на 2003 г. следва да се съобразят всички национални законодателства на страните-членки на съюза;

“Анти-подкуп” - Конвенцията срещу корупция на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, ратифицирана от България през 1998 г.;

Конвенцията на ООН за транснационални организирани престъпления от септември 2003 г.

1. В повечето страни се разработват анти-корупционни стратегии. Те имат сходни схеми за действие, тъй като се основават на обобщените данни за причините, следствията и ограничителите на корупцията.

Антикорупционните мерки в държавния сектор включват създаване на:

• Превантивни политики и практики и осигуряване на участие на всички заинтересувани и желаещи страни в процесите на участие във властта;
• Системи за осигуряване на публичност и откритост при назначаването на служители. Осигуряване на условия за обучение и подготовка на кандидати за работа в държавните служби. Въвеждане на ясни критерии за заемане на държавни длъжности;
• Кодекс на служителите, който да е иницииран отгоре, но приет надолу в йерархията;
• Условия за откритост на публичните финанси и публичните финансови операции чрез вкарването им  в Интернет;
• Условия за юридическа и управленска квалификация, преквалификация и продължаваща през цялата кариера подготовка на служителите в държавната администрация.

Антикорупционните мерки в частния сектор  се свеждат до:

·        Необходимост от ефективна публичност

·        Подобряване на счетоводните аналитични стандарти

·        Задължително отхвърляне на всяка възможност за съкращаване на данъци под формата на облекчения и даването на подкупи

Към всички страни се отправя искане за общи мерки и се дават практически еднакви препоръки, а именно:

• Ратификация на Конвенцията на ООН срещу корупцията;
• Яснота и точност на правилата за ограничаване на всички видове корупции и особено на политическата корупция; 
• Ясно законодателство за финансирането на политически субекти, което предполага висока степен на вътрешна логичност и интегрираност, справедливост и прозрачност, осигурявани чрез системни отчети, одит и публичен достъп до счетоводни сметки;
• Ясно законодателство за случаите на конфликт на интереси, включително и относно възможността за участие в частния или държавния производствен сектор на политици;
• Контрол и санкции не толкова чрез наказателното право, колкото чрез административното право, например връщане на средства, спиране на субсидии и други подобни;
• Равен достъп на отделните сектори и различните политически субекти до участие в медийното простванство;
• Търсене на отговорност на международните финансови институции при действия, които провокират корупция;
• Откритост във всичко и особено в счетоводството на политическите субекти и доколкото е възможно в частния сектор. Защото откритото счетоводство облекчава контрола, дава възможност за следене на движението на парите и създава доверие в демократичния процес. С откритостта се постига и личностно, етично равнище на комуникация, без полемика и дискусии. Последните неминуемо се зараждат ако се въведат ограничения, с които да се гарантира превенция на конфликта между бизнеса и политиката.

1. Обобщените изводи за корупцията се концентрират около схващанията, че:

Ш      “Борбата за контролиране на корупцията се измерва в десетилетия, а не в електорални цикли” Arene Muna, Global Corruption Report 2004, TI, Pp.279.

Ш      “Успешната антикорупционната политика се основава на факти, а не на предположения или на предложени отвън решения”.

Ш      Важно е да се знае дали корупцията започва от длъжностните лица или от гражданите, дали е индивидуална дейност или е свързана с цялостна корупционна организационна култура.

Ш      Инкорпорирането на различни аналитични подходи при оценка на корупцията извън стандартните проучвания, почти винаги е по-сполучливата стратегия, с която се гарантира успех.

Ш      Не се оправдава назначаването на специализирани антикорупционни органи, тъй като по-успешно се оказва възлагането на  антикорупционни дейности на вече съществуващи структури.

Ш      Всички видове законови поправки следва да се вземат след прозрачни консултации и публични дискусии.

Инструментален подход към корупцията

Съвременната икономическа обвързаност на страните предполага и изработване на единни метрични показатели за равнището на корумпираност. Подусловното даване на помощи изисква все по-точни и по-единни индикатори, които не само да дават надеждно заснемане на корупционния климат в дадена страна, но и да  се повлияват от всяка съществена положителна или отрицателна промяна, която настъпва в резултат на дадени антикорупционни политики. Най-широко използвани са следните международни инструменти – индекси и индикатори:

1. TICPI – Transparency International Corruption Perception Index, публикуван за пръв път през 1995 г. До 2003 г. в измерванията участват 102 страни. От 2003 г. са включени вече 133 страни, за които се търси информация от 13 различни международни институционални източника, сред които: Световният икономически форум, Институтът за управление и развитие в Лозана, Групата за анализи към списание “Економист”, Международният информационен център в Бейрут, Изследователският център на световния пазар в Лондон, Галъп-интернешънъл, “Фрийдъм хауз” за страните в преход, “Прайсуотърхауз куупърс”, Политическият и икономически рисков консултационен орган в Хонг-Конг, Проучванията за бизнес средата, извършвани от Световната банка, Колумбийският университет, Проучванията за бизнес средата и предприемачеството на Европейската банка за възстановяване и развитие, общите данни на Световната банка.
2. CCI – Control of Corruption Indicators, индекс на Световната банка, състоящ се от индикатори, представляващи сбор от информации, получени с помощта на различни източници и като цяло признати за относително точни показатели за корупция. Авторите им - Даниъл Кауфман и Арт Крей са дългогодишни експерти на Института на Световната Банка и идеолози на търсене на баланс между икономика и социология. На основата на CCI индикатори са разработени корупционните стойности, които САЩ използват за определяне на страните, на които да бъде давана помощ чрез програмата MCA (виж следващия абзац).
3. MCA - Millenium Challenge Account, схема основаваща се на 16 индикатора. Те са разпределени както следва: 6 за справедливо управление, 4 за инвестиране в хората, 6 за осигуряване на икономически свободи. Основният индикатор обаче е контролът върху корупцията, който е ключов за класиране при заявка за помощ. Страна, която не покрие 50 процентната бариера по линия на корупционния индекс не може да се класира сред кандидатите за помощ. По тази причина например, Румъния е декласирана от САЩ през 2003 г. Допълнително изискване за класиране, освен под 50%-нтната стойност на индекса за корупция, е наличие на сравнително нисък БВП на глава от населението.
4. Global Corruption Barometer 2003 - Глобален корупционен барометър 2003, който е  най-новият инструмент за отчитане на корупционното равнище. С този инструмент са анкетирани 41 хиляди души от 47 страни, на които са проучени мнението и нагласите към въпросите на съвременната корупция. Отчетен е опитът им с корумпирани чиновници, разпространението на корупционни практики, събрана е информация за вида на корупцията в националните институции. Данните показват, че сред най-често споменаваните институции с висока корумпираност на първо място са поставяни политическите партии (30 %), следвани от съда (14%) и полицията (12 %).

Стремежът към унификация на методите за измерване на явлението корупция, поражда редица проблеми, сред които на първо място е възможността за грешни тълкувания, доколкото става дума за цифрови индикатори при които може да има неточности, свързани с размера на стохастичната грешка и т.н. Нещо повече, повечето от индикаторите не се оказват достатъчно гъвкави и не винаги са в състояние да отчетат настъпили промени в различните ситуации.

Основната критика към цифровото измерение на корумпираността на дадена институция или страна е невъзможността да бъде видяно актуалното състояние, например точният процент хора, които са жертви на корупцията, поради това че обект на основен интерес са преди всичко т.нар. обективни данни, свързани с икономическия растеж, стопанското развитие и разпределението на средства, идващи по помощни траншове.

Недооценката на субективните данни за неравностойното положение на отделни групи от населението по отношение на корупцията – по пол, по възраст, по етнос, по доход, всъщност се оказват основната пречка пред всички съвременни измерители на равнището на коруцията.

Опитът на България в борбата с корупцията също има своите институционални страни. През 2002 г. се създават две комисии – едната към Народното събрание, с представители на всички парламентарни групи, и към Министерски съвет - т.нар. Бяла комисия. Последната скоро след създаването си се закрива.

---

[1] Economic Issue 6-10, Why Worry About Corruption. Wash. DC.

[2] Вж. например изследването на Mohsin Habib and Leon Zurawicki, Crruption and Foreign Direct Investment, The Global Corruption Barometer, 2003

[3] Вж. Johann Graf Lambsdorff, How Corruption Affects Economic Development, The Global Corruption Barometer, 2003.

Адмирации за анализа! Обширен, обстоен, точен! Мисля, макар и да не считам че съм специалист в областта, че е възможен ротационен принцип при чиновниците, с близка квалификация. Така "пътя" за корупция и "връзките" ще се разтегнат и корупцията ще намалее. Нужен е диверсифициран контрол, като се набляга повече на техника, отколкото на човешки фактор- всички видяхме какво става с магазините на Билла...