Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.06.2007 23:29 - Крайната враждебност между "системните" партии вреди на демократичния процес.
Автор: teodordetchev Категория: Други   
Прочетен: 5576 Коментари: 4 Гласове:
1

Последна промяна: 29.06.2007 16:26



Крайната враждебност между „системните” партии вреди на демократичния процес

 

Теодор Дечев ** в интервю за сп. Point of view

 

Теодор Дечев е магистър по политология и доктор по социология. Член на Българската асоциация за политически науки. Титуляр на дисциплината Трудови конфликти и индустриални отношения в бакалавърска и магистърска програма на Нов Български Университет. Член на Програмния съвет на Университетския интердисциплинарен център по делови решения и управление на риска в Югозападния университет.

 

1984 г. завършва ВИАС. 1999 г. специализира във Висшата административна школа в Копенхаген. 2003 г. защитава магистърска степен по политология в СУ “Св. Климент Охридски”. От 2005 г. е докторант на свободна подготовка в Института по социолагия при БАН, където през пролетта на 2007 г. защитава докторската си дисертация.

 

Автор е на около четиридесет научни публикации в областта на строителните конструкции и на около двадесет в областта на политологията и индустриалните отношения.              

 

През 1998 - 2001 г. е заместник-министър на труда и социалната политика с ресор Индустриални отношения. 2001-2003 г. е съветник на председателя на КНСБ. От началото на 2003 г. е управител на няколко фирми в реалната икономика. 2003 г. става експерт на Европейската комисия по въпросите на социалния диалог. В края на 2003 г. е избран за заместник-председател на Съюза за стопанска инициатива (ССИ). В началото на 2007 г. е преизбран на този пост. Представител на ССИ в Националния съвет за тристранно сътрудничество. 2003 - 2005 г., член на Икономическия и социален съвет на Република България.

           

 

Какво да разбираме под автентична и какво под модерна социалдемокрация? Има ли разминаване в политическите доктрини на началната концепция на Едуард Бернщайн и социалдемокрацията след 100 години?

 

В български контекст понятията „автентична” и „модерна социалдемокрация” в повечето случаи са спекулативни етикети, които политическите сили с подобни идейни претенции си лепят, за да отричат останалите. Декларацията, че една социалдемократическа партия е „автентична”, автоматически отрича останалите като цяло. Етикетът „модерна” в много голяма степен отразява пак претенции за „автентичност”. Във варианта на конфликта БСП – БСДП, самооценката на БСП като „модерна партия” идваше да каже: „Ние живеем в днешния ден, а Вие сте замръзнали някъде в 1903 или в най-добрия случай в 1946 г.”. Самооценките „автентична” и „модерна” бяха свързани във висша степен и с оценките на историческото наследство, което в контекста на българската левица е една безкрайна конфронтация между „широки” и „тесни”, между „социалдемократи” и „комунисти”, между БСДП и БСП ...

В по-сериозен, теоретичен и европейски план, с много уговорки (а със сигурност и с най-различни възражения от колеги политолози), бихме могли да разграничим три периода в развитието на социалдемокрацията. (Визирам най-вече социалдемокрацията в Европа и в т. нар. „англосаксонски” свят – в Австралия, Нова Зеландия и Канада има солидни социалдемократически партии).

Първият период е от времето на създаването на първите социалдемократически и лейбъристки партии до края на Втората световна война. Този период бихме могли условно да наречем период на „класическата” социалдемокрация. Между другото, този период не трябва да бъде еднозначно обвързван с идеологията на Маркс. Така например, британските лейбъристи никога не са били „марксическа партия”. Те са типичен продукт на самоорганизирането на гражданското общество – при основаването си лейбъристката партия има на практика само колективни членове – трейдюниони, кооперативи и идейни общности от типа на Фабианското общество. Тази структура се е запазила и до ден днешен, макар че индивидуалните членове вече са си „отвоювали” значително пространство вътре в партията. Дори в Германия последователите на Фердинанд Ласал в социалдемократическата партия не са били по-малко от тези на Карл Маркс.

Периодът до Втората световна война действително може да бъде определен като „класически”. През него социалдемокрацията набира огромни сили и получава пълна политическа легитимация. След края на Първата световна война, социалдемократите се обзавеждат и с особени „съседи”, издигащи насилието в култ, които на всичкото отгоре са излезли от техните редове – става дума за комунистите „ленинци” и за италианските фашисти. Противопоставянето с тях е яростно, но то не променя радикално профилите на социалдемократическите партии в Европа.

Вторият период е периодът от края на Втората световна война до падането на Берлинската стена. Този период можем да определим като времето на „модерната” социалдемокрация. Това време се харктеризира с бързото следвоенно възстановяване, със създаването на мощна средна класа в страните от Западна Европа и с тенденцията за решително излизане на социалдемократите от класовата схема. В Германия се появява понятието „народна партия”, в смисъл на партия, която се опира на широка поддръжка в различни слоеве на обществото, а не само на „сините якички”, на фабричните работници. Впрочем, и до днес у нас има политици и журналисти, които бъркат „народната партия” като отражение на широкото отваряне към обществото и отказа от догмата за класово противопоставяне, „като фолкспартай” според терминологията в Германия с християндемократическите и консервативни партии, наричащи се „народни”, в това число и с ЕНП.

Освен това, раждането на модерната социалдемокрация е съпроводено от създаването на един изключителен документ – програмата от Бад Годесберг, която представлява една от най-значителните концептуални иновации в цялата история на социалдемокрацията. Тази програма е написана от ярки НЕмарксически позиции – ако се запознаем с трудовете на Вили Айхлер, който е „бащата” на Бад Годесбергската програма ще видим, че той изхожда изключително от етически позиции. Изследователите твърдят, че той работи с метода на „етическия реализъм”, което радикално го отличава от „историческия материализъм”. (По-късните програми на германските социалдемократи, като да речем Берлинската, реабилитират в някаква степен името на Маркс. Наистина, там това се прави мимоходом, дори не с „половин уста”, а  с „четвърт уста”, но все пак има формално споменаване на Маркс).

Политическата прагматика на социалдемократите по това време изобилства на конфронтация с комунистите, които отричат западната либерална демокрация и са „от другата страна на барикадата” в контекста на блоковото противопоставяне „свободен свят – социалистически лагер”. Кулминацията на тази конфронтация е може би забраната издадена от Хелмут Шмидт, (в качеството му на лидер на германската СДП), членовете на ръководената от него партия да взаимодействат с комунистите.

Този втори период – времето на „модерната” социалдемокрация е триумфален. Изграждането на „социални пазарни икономики”, осигуряването на социална сигурност, появата на неясните контури на нещо, което интуитивно ще бъда наречено „европейски социален модел”, ни дават основание да наречем този период „златното време на социалдемокрацията”.

Третият по ред период - този след падането на Берлинската стена може да бъде определен като времето на зараждането на „пост-модерната” социалдемокрация. На пръв поглед изглеждаше, че „модерната” социалдемокрация е постигнала още един исторически триумф, като е изпратила на бунището на историята „реалния социализъм” на страните от Варшавския договор и различните мутации на марксистко-ленинското партийно строителство. Истината обаче се оказа друга.

Историята беше подготвила страховито изпитание за социалдемокрацията. Падането на Берлинската стена маркира началото на нов етап в глобализацията, наричан от Томас Фридман „Глобализация 3.0” – т.е. трети етап на глобализацията, от Улрих Бек – „втора модерност”, от Антъни Гидънс и Скот Лаш - „рефлексивна модернизация” и т. н. Това е етап от историята, когато глобализацията (започнала още с плаванията на Васко да Гама, Колумб и Магелан) започва да се отразява на личния живот на хората. По думите на Фридман, „Глобализация 3.0 стеснява света от малък до миниатюрен размер и същевременно изравнява полето на глобалната игра”.

Социалдемократическите проекти по своята същност са национални проекти. Социалната държава се изгражда в национален контекст, без значение дали движещата сила са християндемократите или социалдемократите. (Да не забравяме, че немската социална пазарна икономика е модел на християндемократите в следвоенното управление на тандема Конрад Аденауер – Лудвиг Ерхард). Новият етап в глобализацията хвърли сериозна ръкавица на националните проекти на социалдемократите. Те нямаха готови отговори на въпроса, какво да се прави при настъпващите изменения. И понесоха цяла поредица от удари – особено звучни бяха те в Германия и в Италия (там за капак – в съчетание с рухването на политическия модел под влиянието на операцията „Чисти ръце”). Социалдемократите минаха в опозиция за кратко време дори и в „запазената си територия” – Швеция.

Най-голямата изненада, която животът поднесе в теоретичен план, беше възраждането на теорията на Маркс за „абсолютното обедняване на работниците”. След като тази теория беше опровергана на нивото на отделните държави, новата вълна на глобализацията позволи тя да бъде извадена от „скрина с нафталина” и да бъде хвърлена на масата на идеологическите дебати с нова сила. Анти-глобалистите и алтер-глобалистите правят това с наслада. Неолибералите за разлика от социалдемократите си имаха „нова-стара” рецепта за поведение в новата среда, която за много хора беше и е изключително привлекателна поради своята простота и радикалност. Рецептата се изчерпва с френския израз „ле се фер” – оставете нещата да си вървят по естествения път, без странични и най-вече държавни интервенции. Социалдемократите пак се оказаха в обичайното си положение, да са подложени на натиск „и от ляво, и от дясно”.

Най-адекватната идейна и концептуална реакция на настъпилите промени – новата вълна на глобализацията и настъплението на информационното общество, дойде от британските лейбъристи и от техните лидери – Антъни Блеър и Питър Менделсън. Зад тях стояха умове като Антъни Гидънс – жив класик в социологията, които им помогнаха да предизвикат революция в Лейбъристката партия и на идейно-стратегическо и на изборно-тактическо ниво. „Новият лейбъризъм”, който днес се асоциира изключително с Тони Блеър и който в много случаи и доброжелатели, и зложелатели наричат просто „блерианизъм”, действително адекватно кореспондира на глобалните промени. За огромна завист и на консерваторите, и на вътрешната опозиция в партията, Блеър, Питър Менделсън и Гордън Браун не забавиха икономически растеж на Великобритания, а допринесоха за стопанския й възход. Венец на управленито на Блеър е постигнатото помирение в Северна Ирландия, което никога не би могло да се стане при управлението на Маргарет Татчър.

В най-сбит вид, принципната концепция на „новия лейбъризъм”, още по-точно на главния му идеен вдъхновител – Антъни Гидънс, може да се прочете в доста кратката книга „Третият път”, която е издадена и на български език. „Новият лейбъризъм” е темелният камък на пост-модерната социалдемокрация. Той има отражение върху редица социалдемократически и социалистически партии в Европа, дори и върху постоянно резервираните към „англосаксонците” френски социалисти.

Както се вижда, ако използуваме точно думите на Янко Сакъзов и на Бернщайн, социалдемокрацията е „идеи в движение”. Естествено е, че след толкова години тя не може да се идентифицира изцяло с идеите на Ласал или на Бернщайн, да не говорим за идейни източници като Карл Маркс ...

 

Къде се срещат и къде се разминават идейните платформи на социалдемокрацията и социализма?

 

По принцип, в западноевропейски контекст не се прави никаква съществена разлика между „социалдемокраия” и „социализъм”. Прави се съществена разлика между интерпретациите на тези понятия – и във времеви план, и дори в географски план. Едни са интерпретациите на социалистическите идеи във Франция в цялата й история, други са те във Великобритания и съвсем трети – примерно, в Италия. Така че понятията „социализъм”, „лейбъризъм”, „социалдемокрация”, трябва винаги да се разглеждат в точния контекст, в който са поставени.

 

Според коментатори, президентът Георги Първанов направи заявка за учредяване на нова социалдемократична партия след изтичането на мандата му. Доколко е реалистична подобна заявка, какво политическо бъдеще можем да прогнозираме за настоящия ни държавен глава?

 

Не съм убеден, че Георги Първанов е правил заявка да учредява каквато и да е партия. Безспорно, през последните месеци той положи големи усилия, за да даде свои, „президентски” алтернативи на официалната правителствена политика и това доста възбуди обществеността. Георги Първанов дори допусна в доклад, написан по негова поръчка, да се постави под съмнение целесъобразността от строителството на АЕЦ „Белене” и да се отхвърли даването на държавна гаранция за този строеж. При формирането на своята „президентска алтарнатива” Георги Първанов потърси помощта на най-различни научни и обществени среди и това създаде впечатлението, че около него се концентрира едва ли не някаква „прото-партия”.

Като се познават идеологическите предпочитания на Георги Първанов от времето, когато се е занимавал с наука и от времето, когато беше заместник-председател, а след това и лидер на БСП, по естествен начин възникна спекулацията за „новата социалдемократическа партия” на президента.

Но ако разгледаме нещата логически, тази хипотеза изглежда доста примитивна и неотговаряща на изключителния усет на Първанов към политическата ситуация. Според тези, които твърдят че се подготвя учредяване на „президентска” социалдемократическа партия, тя трябва да осигури политическото бъдеще на Георги Първанов след изтичането на втория му мандат. Това изглежда странно, защото до тогава остава малко повече от четири години. В днешно време четири години са огромен политически срок в чисто личен план.

Освен това, Георги Първанов ще излезе от втория си мандат с репутацията на най-успешния политик на левицата, а за част от обществеността – и на най-успешния политик на прехода, въобще. При това положение, Първанов ще има отлична изходна позиция за излизане на международна политическа орбита – за това има достатъчно структури на ООН, на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), всевъзможни регионални организации и мисии. На такива позиции той би бил приемлив и за ЕС и за САЩ и за Русия. При това положение, той едва ли би рискувал да се захване с толкова „тежък политически труд” като създаване на политическа партия, в това число и социалдемократическа. В крайна сметка, той има пред очите си и неуспешния опит на Желю Желев да се върне в българската политика със своя партия през 1997 г. – с така наречената „Либерално-демократична алтернатива” и крайно негативният резултат от периода на Петър Стоянов като лидер на СДС.

Първанов отлично познава политическите нрави в България, той е губил всички видове избори освен президентските, а „за един бит – двама небити дават”. Според мен е трудно да се приеме, че сегашният ни президент ще се натовари с такъв огромен политически риск, какъвто е създаването, „отглеждането” и впоследствие „оглавяването” на социалдемократическа партия. Пък и на какво основание Първанов ще задраска цялото си минало като партиен лидер ? На промяна във възгледите си ? На конфликт с БСП ? Няма никакъв резон …

Смятам, че политическите сигнали на Георги Първанов се разчитат неправилно. Той афишира една позиция с претенции за „надпартийност” и за „национална отговорност”, а публиката търси в тях интригата за създаване на нова политическа партия. Ако все пак станем свидетели на подобна стъпка, в което твърде много се съмнявам, това ще покаже някаква абсолютна обсебеност от българската политика – абсолютно ирационален феномен, който ще се намира в пълно противоречие точно с натрупания досегашен политически опит на Георги Първанов.

Вижте, аз не съм адвокат на Георги Първанов, нещо повече – в отделни периоди съм бил едва ли не в лично политическо противоборство с него. В книгата му „Преди и след Десети” има дори едно негово есе от Берово време, препечатано от вестник „Дума”, в което ме „громи” лично. Но това не означава, че трябва да си кривя душата и да поставям под съмнение съобразителността и политическия опит на президента.

 

Нуждае ли се българският политически спектър от една нова социалдемократична партия?

 

Не мисля, че съм най-подходящият човек, който трябва да бъде питан за това. Цялата ми кариера на „оперативен политик” или казано на научен език - на участник в „плуралистичния модел на посредничество между интересите” е преминала в социалдемократическата партия, в БСДП. От тази гледна точка аз съм силно пристрастен. Действително, през декември 2005 г. бях изключен от партията, заедно с повечето що – годе действуващи организации, но не мисля, че съм сменил политическите си убеждения. (Поводът за разрива със сегашното ръководство беше, че отправих към председателя на партията обвинение, че злоупотребява със скъп партиен имот. Както в повечето случаи в България, и този вътрешнополитически конфликт не е от идеен характер).

Днес единствената партия, в която съм членувал – БСДП, съществува само в правния мир, но не и в политическия. Тя не се е регистрирала за последните три изборни кампании – на парламентарните избори през 2005 г., на президентските избори през 2006 г. и на изборите за евродепутати през тази година. На парламентарните избори през 2005 г., лидерът на БСДП участва в листата на ДСБ. Нямам нищо против ДСБ, но е въпрос на елементарна политическа сръчност да договориш някаква форма на коалиране, при която да защитиш поне формалното изискване за регистрация на изборите. Ако не разполагаш с тази сръчност, по-добре недей се прави на партиен лидер. Все пак да не забравяме, че две поредни неявявания на парламентарни избори се санкционират от закона. След печалните резултати на изборите за български депутати в европейския парламент, при които и ДСБ, и СДС останаха без спечелени мандати, не съм чул нищо за политическите планове на ръковдството на БСДП, освен, разбира се, че ще се явява на местните избори.

Направих тази предълга увертюра за да обясня деликатността на въпроса, който задавате. Изключително трудно ми е да бъда безпристрастен. Ако трябва да отговоря по същество, в контекста на написаното по-горе за моята гледна точка за еволюцията на социалдемокрацията, България се нуждае от една значима социалдемократическа партията, която да бъде дори „пост-модерна”, а не „модерна”.

Да се опитаме да преведем на човешки език казаното. България се нуждае от социалдемократическа партия, която да може да реагира на изненадите на днешното динамично време. Партия, която да има становище не по глобализацията въобще, а към практическите й аспекти – масираното движение на капитали и инвестиции, към спекулата с огромни парични трансфори в реално време, към предложенията за въвеждане на т. нар. „Данък на Тобин”. Партия, която да не робува на догмите за „държавна намеса”, а да се бори за укрепване на обществената солидарност. Партия, която да има концептуално, а не подражателски – конюнктурно отношение към архитектурата на Европейския съюз. Политическа сила, която да не се снишава в очакване „да мине бурята”, т. е. дебатите между големите европейски държави, а да има мотивирана позиция по тях. Партия, която да има отношение към ролята на всички играчи (държава, транснационални корпорации, малък бизнес, неправителствени организации) при управлението на рисковете – в това число към проблеми като водородната икономика, генно-модифицираните организми, бъдещето на атомната енергетика. Партия, която да може поне да проведе вътрешни дебати по въпроси като изчерпването на фосилните горива, необходимостта от принципно нови енергоизточници и свързаната с това политика в областта на научните изследвания и развойната дейност. Партия, която да има поне някаква приблизителна идея за политиката си по отношение на търговията с емисии въглероден двуокис. Партия, която да си дава сметка, че заедно с информационното настъпва и „наблюдаваното” общество и да може да каже, как ще реагира на това. Партия, която да умее да взаимодействува със социалните партньори – синдикати и работодателски организации в рамките на тристранното сътрудничество.

Това е най-повърхностната рамка на сферите, където една необходима и полезна „пост-модерна” социалдемократическа партия би трябвало да има позиции, да формулира политики и т. н. Изобщо няма да говоря за многобройните толерантности (към етнически малцинства, към сексуални малцинства и какви ли не още), които една такава партия трябва да проповядва и култивира и за разнообразните дискриминации с които трябва да се бори – в момента в България това са абсолютно губещи каузи, но някой трябва да поеме отговорност и за тях.

Подобна „пост-модерна” социалдемократическа партия не е задължително да се появи от нищото. Не е задължително това да е нова партия, но със сигурност е необходимо задълбочено познаване на проблематиката и ново мислене. А последното очевидно изисква и нови участници в политиката, които да не са само фотогенични и „телегенични” лица, но наистина да са хора с идеи, хора с визия, които искат да правят политика за да стават гледищата им реалност, а не само за да изкарат някой и друг лев.

 

Има ли криза в политическия център - сред кризите в ляво и дясно?

 

В България, първият въпрос свързан с политическия център винаги е бил: „съществува ли такъв ?”. В наше време линейната координатна система „ляво - дясно” не върши много работа, както в Европа, така и в България.

В Европа можем да говорим за по-контрастни левица и десница в страните с мажоритарна избирателна система – във Великобритания и във Франция. Във Франция прилаганата мажоритарна система с абсолютно мнозинство генерира така наречената „блокова партийна система”. Тя не благоприятства създаването на политически център. Свидетели сме как на последните президентски избори възникна такова очакване, но последвалите парламентарни избори буквално го попариха.

Във Великобритания, мажоритарната система с относително мнозинство (мажоритарни избори в един тур, като „победителят взима всичко”) и много силната политическа традиция също поддържат отчетлива опозиция „консерватори - лейбъристи” или ако предпочитате „дясно - ляво”. Но мажоритарната избирателна система с относително мнозинство поддържа отчетливо двупартийна партийна система. За ролята на „център” във Великобритания претендират либералните демократи, но някои политолози обръщат основателно влияние, че те са се превърнали постепенно в регионална партия – най-много депутатски мандати те печелят в Уелс. По подобен начин до 1916 г., старата либерална партия е печелила много силна подкрепа в Ирландия.

Политическият център, разбиран като прагматична либерална партия, която се коалира ту в ляво, ту в дясно, правейки тактически компромиси, за да прокарва определени свои идеи, „вирее” в страните с пропроционална избирателна система, като Белгия може да се посочи като типичен пример. В своя класически труд „Политическите партии” Морис Дюверже показва изключително нагледно как старата либерална партия във Великобритания загива в условията на мажоритарната система, като буквално е „изядена” от консерваторите и новопоявилите се лейбъристи, докато белгийските либерали в същия исторически период успяват да останат на историческата сцена, благодарение на пропорционалната избирателна система. Така гласи и „Законът на Дюверже” – партийната система в една страна е функция на избирателната система.

По този начин в страните с пропорционална избирателна система, „политическият център” е много по-възможен и осъществим. Теоретически, така би трябвало да бъде и в България. Действително, на последните парламентарни избори през 2005 г., пропорционалната система „проработи”, така както се очаква от нея според учебниците и практиката в развитите демокрации. Съвсем в духа на теорията, изборите през 2005 г. родиха силно фрагментиран парламент, без която и да е партия да има изявено мнозинство. Такава е и целта на пропорционалната система в развитите демокрации – представителството в парламента да е максимално близо до предпочитанията на хората (мажоритарните системи жестоко деформират вота на хората, особено тази с относително мнозинство, прилагана във Великобритания) и да се образуват коалиционни правителства на възможно най-широка основа. Очакването е по този начин да се провеждат консенсусни политики и действително в Белгия, Холандия и Дания сме свидетели на подобни практики.

У нас, чисто теоретически трипартийната коалиция, незабавно оприличена от хората на „триглавата ламя” от приказките е естествен продукт на пропорционалната система и не може да се характеризира като някакво „отклонение от нормалността”. Напротив – образуването на абсолютни мнозинства в условията на пропорционална система през 1994 г., 1997 г., а практически и през 2001 г., беше в разрез с „нормалността” и отразяваше огромните амплитуди в обществените настроения през годините на прехода. Друг е въпросът, че нашата трипартийна коалиция е твърде далече от практиките и неписаните правила, (хайде да не говорим чак за морални норми), които се прилагат в т. нар. „малки европейски страни”, където господствува пропорционалната система.

Така стигаме до партията, която претендира да играе ролята на „център” в българския политически живот - НДСВ. Формално, тя е точно либерална партия - за това си има „сертификат” от Либералния интернационал и от Европейската либерална, демократична и реформистка партия. (Между другото, аз съм един от първите анализатори, които предрекоха, че съдбата на НДСВ е да „уседне” в партийната фамилия на либералните демократи). Нещо повече – тя се ползва със силна морална и не само морална подкрепа от либералната фондация „Фридрих Науман”. На последните избори, Аспарух Панов, който ръководи българския клон на фондация „Фридрих Науман”, беше втори в листата за евродепутати на НДСВ. Очевидно, германските либерали държат изключително на НДСВ като на НЕ-етническата либерална партия в България.

Така е на теория и според оценките на международните партньори на НДСВ. Но във фактически план, НДСВ има своя кардинален проблем – тя е лидерска партия от най-чист вид и това блокира възможността й да играе ролята на динамичен център, който да има валенции и в ляво, и в дясно. Интересите на партията като политически субект в рамките на политическата конюнктура не са от значение. Поведението на НДСВ си остава изцяло функция на личните интереси, оценки и предпочитания на лидера й - Симеон Сакскобургготски. Може целият конгресен състав на НДСВ да е заявил спонтанно, че иска излизане от трипартийната коалиция и след това лидерът само с едно „сгълчаване” да върне партията СИ в правия път. Не трябва да се търси нищо символично в преименуването на НДСВ от Национално движение „Симеон Втори” в Национално движение за стабилност и възход. Практически нищо не се е променило. Достатъчно е да видим как и двете смъртно скарани и взаимно изключащи се фракции се кълнат във вярност на лидера си и предоставят политическата си съдба на неговото благоволение. Този сценарий ни е до болка познат от политическата история на България преди Балканската война. Лекотата, с който дядото на лидера на НДСВ сформира правителствени мнозинства и министерски съвети, е добре документирана - и всеки, запознат с историята човек, може наистина да се изплаши, че се е върнал назад във времето като в научно-фантастичен филм.

Затова, „кризата на политическия център” в България в момента може да бъде само „криза в общественото одобрение на Симеон Сакскобургготски”. Тук няма място за никакви идеологически схеми и концептуални противоречия. Никой в момента не може да оцени остатъчния политически потенциал на Симеон Сакскобургготски. Мнозина са склонни да го подценяват, макар че на изборите през 2005 г. той поднесе неприятна изненада на твърде много хора, които вече го бяха отписали. Вместо това, той бутна политическите им формации надолу по наклонената плоскост. 

 

Можем ли да говорим за криза на политическите идеологии в Източна Европа и конкретно в България,  18 години след падането на Стената?

 

Криза на политическте идеологии има не само в Източна Европа, но и в глобален мащаб. Разместването на пластовете е толкова мощно, че цели партийно-политически фамилии трябва да преосмислят своята идентичност. Това е огромна тема и не може да бъде вместена в рамките на едно интервю. Що се отнася до България, най-лошото е, че в политическия живот изобщо няма хора с менталните мащаби на Стоян Михайловски или на Янко Сакъзов.

 

Тони Блеър слиза от политическата сцена. Очакваме ли след него лидерски дефицит в  европейската социалдемокрация? Кое е различното в британския модел "ляво-център"?

 

Лидерски дефицит определено има и оттеглянето на Блеър ще го подсили в значителна степен. Дефицит на лидери има при всички политически течения, не само при социалдемократите. На пръв поглед, в контекста на практикуваната „медийна демокрация”, това е парадоксално, защото при избори решавани от представените медийни образи, необходимостта точно от харизматични лидери е огромна. Но едно е харизматичният лидер, а друго е лидерът с визия. Точно тук се „къса нишката”. Лидери, от които може да се изгради добър, дори завладяващ медиен образ, има. Но лидерите с визия, с вътрешна убеденост, че трябва да изпълнят някаква определена мисия са отчайващо дефицитни. Има, ако щете, дефицит на лидери, които имат за съветници не само PR-специалисти.

Точно тук примерът с Тони Блеър е много уместен. Блеър беше и все още е такъв визионер, че предизвиква направо ревност у политическата опонентура. На времето Александър Божков даже заяви, че „Тони Блеър се чувствал много добре в обувките на г-жа Татчър”. Трудно може да се търси нещо по-абсурдно от идейно сходство между Тони Блеър и Маргарет Татчър, но има много хора от така наречената „десница”, на които страшно им се иска това да е така. Подобни коментари се правят и от по-традиционалистки настроени лейбъристи, както и от крайната левица, и от най-необективните и злонамерени анти- и алтерглобалисти. Блеър и Татчър са дълбоко различни - и като идеи, и като светоусещане, и като политическа практика. Всъщност, няма как да си приличат двама политици, единият от които (Маргарет Татчър) е изрекъл прозрението, че „няма такова нещо като общество”, а другият (Тони Блеър) е приел за свой „гуру” световен учен като Антъни Гидънс. Единственото, по което със сигурност си приличат, е, че задържаха партиите си продължително време във властта, като постигнатото от Блеър е абсолютен рекорд за лейбъристите.

Трябва да се подчертае, че Тони Блеър действително „влачеше” със себе си обновяването на социалдемокрацията. От него и от „новите лейбъристи” винаги тръгваха опитите да се отговори адекватно на глобализацията и на настъплението на информационното общество. Не е тайна, че докато Клинтън беше президент, двамата с Блеър имаха силно влияние върху Герхард Шрьодер и успяваха да го задържат в една много напредничава реформаторска рамка – съюзът на „новите демократи, новите лейбъристи и новия център”. Идването на власт на Буш по никакъв начин не се отрази на стратегическото сътрудничество между САЩ и Великобритания, но прекъсна хода на общия идеен (дори в определен смисъл - идеологически) проект „нови демократи - нови лейбъристи - нов център”. След това Шрьодер стана заложник на пацифистката си предизборна кампания и Блеър остана сам.

Забележете – в Германия и в Испания социалдемократите говореха на хората САМО това, което хората искаха да чуят, докато във Великобритания Блеър правеше това, което смяташе за правилно. Тук е разликата между истинските лидери – едно е да имаш визия, да предложиш стратегия и да убеждаваш обществото в целесъобразността им, а съвсем друго е да сърфираш върху обществените нагласи, да вървиш след събитията и да се ръководиш единствено от „тиранията на общественото мнение”, както навремето се беше изразил Алексис де Токвил.

В това отношение Блеър е на светлинни години и пред Шрьодер, и пред Сапатеро в Испания. Споменавайки Испания, не мога да не направя още един паралел – между вече полулегендарната фигура на Фелипе Гонзалес и личността на сегашния лидер на Испанската социалистическа работническа партия. На времето Фелипе Гонзалес не се поколеба да се изправи срещу тероризма на ЕТА, дори и с някои средства, които не бяха приети от испанското общество – създаването на „безотчетните” антитерористични отряди „ГАЛ”, които бяха окачествени едва ли не като „ескадрони на смъртта”. Но Фелипе Гонзалес пое отговорност в борбата с тероризма в Испания и нанесе тежки удари на ЕТА. След това пое отговорност и за действията си и се оттегли с достойнство. Сапатеро от своя страна се възползува от една груба и непростима политическа грешка на Хосе Мария Аснар – набеждаването на ЕТА за атентата на гарата в Мадрид, след което абсолютно безотговорно, почти панически напусна бойното поле в Ирак, без да се интересува от моралните и военните последици от действията си. Сапатеро е просто политик с добър медиен образ, а Фелипе Гонзалес беше истински лидер. Не става дума да се противопоставяш на исканията и настроенията на обществото, а да защитаваш възгледите си и да се опиташ да участваш във формирането на общественото мнение, вместо да се плъзгаш по вълните на публичните нагласи и масови психози. Блеър беше и е точно такъв лидер.

Трябва да сме благодарни на Блеър и за направените от него признания за огромните разходи на време, интелектуална и физическа енергия от страна на Лейбъристката партия в посока на „сприятеляването с медиите”. Звучи изключително силно от устата на човек, който е виртуоз в общуването си с медиите, да признае, че тяхното непрекъснато ухажване е грешка, нанасяща ущърб на демократичния процес. Ако Блеър реши да развие тези свои мисли в по-подробно, систематично изложение, той би могъл да стане съвременният Алексис дьо Токвил, идващ от социалдемократическата част на политическия спектър.

От чисто българска гледна точка, трябва да сме благодарни на Тони Блеър за личния му принос към евро-атлантическата интеграция на България, но подобен род признания не са приоритет на българското обществено мнение.

Като всеки истински социалдемократ, (в крайна сметка той беше човекът, който заедно с Питър Менделсън инициира премахването на искането за пълно обобществяване на индустрията от програмата на Лейбъристката партия), Тони Блеър още дълги години ще бъде хулен и от собствената си партийна левица и от опитващата се да се окопити десница, която така и не успя да го победи на избори.

В крайна сметка – виждаме, че оттеглянето на Тони Блеър от министър-председателския пост и от лидерството при лейбъристите няма да му донесе почивка, спокойствие и време за писане на спомени. За да го ангажират, в момента се състезават Световната банка и американското правителство, което го лансира като „специален пратеник на близкоизточния квартет”. Става дума за постове и позиции, които не могат да бъдат поверени на случаен човек. Блеър ще има възможността още дълги години да играе първостепенна роля в световната политика – политическата му кариера може би ще продължи по-дълго от тази на Буш и на Путин.

 

Къде се позиционира днес българската социалдемокрация в ЕС? Какви са перспективите й?

 

От партиите, които претендират да имат социалдемократически или социалистически профил, значение на ниво ЕС има единствено БСП, независимо дали това ни харесва или не.

 

Как оценявате трансформациите на БКП в БСП и претенциите й към политическото наследство на старите  български социалдемократи по времето на прехода?

 

Трансформацията на БКП в БСП е тема за дисертационен труд в буквалния смисъл на думата. Дълги години бях измежду хората, които постоянно (и в значителна степен – аргументирано) доказваха, че БСП е далече от социалдемократизацията си. Доказвахме наличието на всякакви дефицити в БСП – демократични, граждански, социалдемократически. Днес виждаме, че в БСП възниква проблем около „дефицит на лявост”. В партията възниква вътрешнопартийна лява опозиция, в отговор на „либералното поведение” на много от лидерите на партията, на първо място – на Румен Овчаров. Тук едва ли има място да правим анализ на сегашния профил на БСП, още повече, че той е доста противоречив, но със сигурност това не е БРП (к) от времето на Димитров и Коларов, не е и БКП от времето на Вълко Червенков или от времето на „славната априлска линия”.

Това е друга партия, в която има акумулирани дълбоки пластове, свързани с нейното нелицеприятно минало - елити, партийни фамилии, потомци на тези елити и фамилии, интереси на облагодетелствувалите се от няколко десетилетия еднолично управление на БКП и прочее. Но елитите в тази партия днес имат съвсем други интереси, а широките партийни маси, въпреки носталгията си и въпреки трудността „да смелят” редица решения на партийното ръководство, се свиват много бавно, без да „мигрират” към други политически сили.

Последните две по-сериозни „преселения” бяха към НДСВ през 2001 г. и към „Атака” през 2005 г. Към днешна дата, БСП общо взето успя да си върне избирателите, които Симеон Сакскобургготски й отне през 2001 г., а „щетите”, нанесени й от „Атака”, са относително по-скромни. Раждането на „мощна комунистическа партия” от какъвто и да е тип – сталинистки, „носталгично тошовистки”, троцкистки или алтер-глобалистки продължава да не се състоява, въпреки дългогодишните очаквания в тази насока.

Чисто формално погледнато, БСП е припозната от световната общност на социалдемократическите, социалистическите и лейбъристките партии – Социалистическият интернационал. Там дискусията за характера на БСП е приключила. Същото е и в европейската наднационална социалдемократическа формация – ПЕС. Причините за това са в значителна степен прагматични и свързани точно с европейската ни интеграция.

Както преди време ми каза генералният секретар на Социнтерна – Луис Аяла, епохата на идеологическите критерии вече е заместена от епохата на прагматичните критерии. БСДП можа да опонира на БСП повече от десетилетие, именно на база сравнение по идейни и програмни критерии. (Много малко хора знаят, че на различните европейски езици името на Party of European Socialists се превжда по различен начин – като социалистическа или социалдемократическа партия, в зависимост от националната конюнктура. На Запад, разлика между социалисти и социалдемократи практически не се прави, поне към днешна дата. В първия превод на документите на PES на български език, името на партията беше Партия на европейските социалдемократи. Това отразяваше точно българската традиция, при която социалдемократите са „широките социалисти”, „общоделците”).


(Продължението е в следващия пост)



Тагове:   между,   враждебност,


Гласувай:
1



1. nio - Изключително интересно. Просто е ...
27.06.2007 01:07
Изключително интересно.Просто е доста късно да пиша повече.
Трябва да има повече текстове които да разясняват кой,къде и защо се намира на политическата карта.Важно е да се обеснява също как в последните години се мести границата между ляво и дясно.
Много леви до преди 10-15 годи биха минали за десни партии.Визирам Блеар,понеже съм убеден че много не знаят каква е лейбъристката партия.
Поздрави
цитирай
2. kuromur - Драги г-н Дечев, Първо да Ви се из...
27.06.2007 04:02
Драги г-н Дечев,
Първо да Ви се извиня че не Ви навестявам, нo влезнах в сесия и до края на другия месец съм така.

По темата. Диференцияцията в модерното ляво е повече от интересна. В момента Лафонтен(саарландеца, не баснописеца) прави изключително голям фурор в Германия. Всеки втори източен Германец го подкрепя и всеки четвърти западногерманец. Либералите пък го бъзикат че бил "braun und rot lakiert"- наполовина нацист, наполовина комунист.

Много ми е интересно(както и на другите невръстни хора като мене) развитието на БСДП през 1990г. Имам само бледи спомени и никакво обяснение какво точно и защо точно е станало:

1. Защо Д-р Дертлиев не стана президент(заради предишното Велико НС, ли където изревал на Г.Димитров, че е убиец?)

2. Защо Великото НС беше близо година и половина, вместо няколко месеца, както обикновено.

3. Каква беше ролята на БЗНС "Никола Петков" и коалицията му с БСДП?

4. Въпреки социологическите проучвания, които показваха че 47% от избирателите на ПСДС ще гласуват за БСДП, последната не влезе в парламента. Какво стана?

5. Бяха ли фалшифицирани изборите за Велико НС?

6. Защо Д-р Дертлиев мразеше монархизма в т.ч монархистите Стефан Савов, К. Тренчев и т.н?
цитирай
3. vshopov - Интересно
28.06.2007 21:00
Интервюто е хубаво, давате максимално дълги отговори, които позволява тази форма. Допадна ми и периодизацията на социалдемокрацията. Имам усещането, че близостта Ви до нея Ви кара да бъдете малко щедър в оценките, но този грях го правим повечето, когато говорим за близки идеологии :)

Както вече сме разговаряли на друго място, мисля, че надценявате Блеър, макар аз също да имах известна симпатия към него и Гидънс, чийто лекции имах възможност да слушам цяла година. Все пак, социалдемокрацията през последните години е принудена да приеме един консенсус, който не е в много голяма степен нейно творение. Но, това, бързам да кажа, е нормално. Тя самата има решаващ принос за създаването на по-социален консенсус, както в началото на 20-и век, така и след Втората световна война. Няма да пострада анализа Ви, ако приемете, че това е така ! Просто твърде често, не в България, идеологиите си говорят повече, отколкото сме склонни да приемем, и доста често взимат нещо от своя съсед ! Ето дори сега - Д Камерън черпи с пълни шепи от неща, които Блеър направи mainstream - "зелено", глобално затопляне...но това, в крайна сметка, няма да го направи лейбърист, надявам се :)

По отношение на мутациите на комунистическото наистина си заслужава да се мисли повече. Моето усещане е, че там заплахите не са толкова под формата на концентрирани политически субекти, колкото като пръснати, мрежови механизми за фрустриране на пазарност, права и т.н.

Приятна вечер !
цитирай
4. teodordetchev - Сега не мога да пиша дълго, ...
29.06.2007 09:57
... но искам веднага да изразя пълното си съгласие с последния абзац от мнението на г-н Шопов. В момента силата на различните "комунизми", радикални протестни движения и пр., се дължи в значителна степен точно на тяхната мрежова структура. Те действат много повече като факстори за влияние (беше ми на устата да кажа "агенти за влияние", ама щеше да възникне въпросът, къде е "Центърът", коя е резидентурата - изобщо щяхме да нагазим в конспиративни теории :-)))), отколкото като политически субекти, домогващи се до дял в политическата власт. Тази оценка разбира се е относителна, но твърдението на г-н Шопов си остава абсолютно състоятелно.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: teodordetchev
Категория: Други
Прочетен: 5190448
Постинги: 572
Коментари: 3288
Гласове: 46936
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Февруари, 2023  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728
Блогрол
1. Social Security Watch – Блогът на Емилия Милчева
2. "Най-доброто" от политологическите публикации в блога.
3. Един млад политолог - блогът на Тодор Райков
4. Нов икономически блог на проф. д-р Румен Младенов Георгиев
5. Блогът на асистента за икономиката, такава каквато е.
6. Блогът на Мерита.
7. Мартин Димитров
8. Блогът на Теодор Иванов - Кобата
9. Блогът на Мариан с историко - политическа насоченост
10. Свалете си книгата „Индустриални отношения и сигурност – част първа. Социални концесии в колективното договаряне“
11. Кой призна и кой не призна Косово - цялата сага, ден след ден ...
12. Блогът на Никола Дръндев - Подло пионерче
13. МамкаМу - богът на Юрий Александров
14. Блогът на Евгения Тодорова
15. Бизнесът, правата на човека и корпоративната социална отговорност между доброволността и регулациите
16. Интервю за враждебността между "системните" партии, за ерозията на политическата система, за социалдемокрацията и за други неща
17. Изтегли си книгата "Гъвкави форми на работа и (пост)индустриални отношения в страните от Централна и Източна Европа"
18. Изтегли си книгата "Социалният диалог в частния охранителен сектор"
19. Изтегли си сборника: „България на прага на ЕС: тристранното сътрудничество и развитието на индустриалните отношения. Сравнителни модели и анализ“.
20. Изтегли си книгата "Иновации в колективното договаряне" с автори: Теодор Дечев, Боряна Стойчева и Веселин Илков
21. Изтегли си книгата "Взаимодействие между институциите и индустриални отношения" с автор Теодор Дечев
22. Social Security Watch - Блогът на Емилия Милчева
23. Блогът на Радослав Пашов