Гражданската война в Сирия като религиозен конфликт. Сунитското мнозинство срещу алевитите и останлите религиозни малцинства.

Бунтовническите сили като цяло се доминират от ислямистката опозиция в Сирия. Тя от своя страна е практически изцяло сунитска. Управляващата фамилия на Башар ал Асад, наследил баща си – Хафез ал Асад, принадлежи към религиозната група на алевитите, тоест към едно от направлянията в шиизма. По тази причина, режимът на Башар ал Асад се ползува от подкрепата на шиитски Иран и на ливанската шиитска организация Хизбуллах (събрала в себе си и политическа партия и въоръжена милициия). Този факт предизвика и ескалиращата конфронтация между про-сунитската световна терористична мрежа Ал Кайда и Хизбуллах. (Виж в: Атентатът в Бургас – част от план на „Ал Кайда“ за демонизиране на „Хизбуллах“ ? http://www.svobodennarod.com/views/432-demonizirane-na-hizbullah.html от 03 юни 2013 г.).

Официално, управляващият режим в Сирия се води светски и дори едва ли не социалистически, но всъщност това е управление на едно от религиозните малцинства над мюсюлманското сунитско мнозинство. По ирония на съдбата, режимът на Саддам Хюсеин в Ирак в не толкова далечното минало и режимът на фамилията ал Асад в Сирия днес, използуваха (в Ирак) и използуват (в Сирия) един и същи политически инструмент – партията БААС, която у нас е прието да се разшифрова като „Арабска социалистическа партия“. Пиша „ирония на съдбата“, защото Саддам Хюсеин принадлежеше към сунитското малцинство в Ирак, а Хафез ал Асад и Башар ал Асад са алевити – шиити. Общото между тях се свеждаше до това, че и в Ирак и в Сирия, управляващите от името на БААС, принадлежаха и принадлежат към религиозните малцинства.

Етно – религиозна карта на териториите на Сирия и Ливан. В тъмно кафяво са оцветени районите, където преобладават алевитите. В розово са оцветени районите, където преобладават шиитите. В оранжево са оцветени районите, където преобладават сунитите. В лилаво са оцветени районите, където преобладават кюрдите. В жълто са оцветени районите, където пробладават християните. В сиво са оцветени районите, където преобладават друзите. В зелено са оцветени районите, където преобладават други религиозни или етнически групи.

Карта: www.stratfor.com

Това обяснява парадоксалния на пръв поглед факт, че религиозното мнозинство в Ирак - иракските шиити, които са повече от близки във верски смисъл с управляващите в Иран, посрещнаха с доста голям ентусиазъм американската интервенция в Ирак. Големите проблеми на американците в Ирак бяха точно в така наречения „Сунитски триъгълник“, където живеят единоверците на Саддам Хюсеин, които са очевидно малцинство. Впрочем, американците се оттеглиха от Ирак, веднага след като постигнаха споразумение с вождовете на сунитите.

Ислямистката опозиция в Сирия се ползува от подкрепата на Саудитска Арабия и от симпатиите на международната мрежа на Ал Кайда. Режимът в Риад ненавижда управлението на фамилията ал Асад, както по чисто политически и религиозни причини, така и защото смята днешните управници на Сирия за основни съюзници на Иран в региона. А страхът на кралското семейство от Техеран е безспорно голям.

Очакваната интервенция на САЩ като хазарт. Всички залагат около игралната маса.

На пръв поглед, ислямистката опозиция няма никакъв интерес да предизвика интервенция на американците в арабска и мюсюлманска страна. От друга страна, различни наблюдатели, включително и американски смятат, че интересите на Саудитска Арабия в Сирия, изискват Съединените щати да бъдат въвлечени максимално в сирийския конфликт. На времето, в навечерието на Първата война в Залива, Саудитското кралско семейство не с епоколеба да допусне войските на „неверниците“ в Светите места – Мека и Медина. Днес, саудитците копнеят за американска намеса, която да „смачка“ режима в Дамаск. От друга страна, до този момент Вашингтон изобщо не показва желание да унищожава напълно режима на Башар Асад. Вече бяхме свидетели на случая, когато в края на май – началото на юни, САЩ отказаха да се намесят, въпреки че бяха провокирани пак от употребата на нервно-паралитичения газ зарин в околностите на град Алепо.

Нежеланието на САЩ да участвуват в пълното елиминиране на режима на Башар ал Асад кореспондира, колкото и невероятно да звучи това на позицията и на интересите на Иран. (За нежеланието на САЩ да се замесват пряко във военните действия в Сирия виж примерно: Syria: What Prevents U. S. Military Involvement, http://www.stratfor.com/analysis/syria-what-prevents-us-military-involvement от 07 март 2012 г.). В Техеран разглеждат управляващите в Дамаск като стратегически съюзници. Триъгълникът „Башар ал Асад – Техеран – Хизбуллах“ осигури на управляващите в Дамаск, както някои крайно необходими доставки, така и чисто военна подкрепа на бойното поле. С помощта на Хизбуллах, баасисткия режим успя да стабилизира положението си и да отблъсне последната голяма офанзива на въоръжената опозиция. Помощта на хизбуллах се оказа решаваща и за стабилизирането наположението на правителствените сили около стратегическите градове Ал Кусайр и Хомс. (Syria: Conflict Over Supply Routes Spreads, http://www.stratfor.com/image/syria-conflict-over-supply-routes-spreads от 29 май 2013 г.).

Вашингтон беше заел крайно предпазливата позиция, че съществува „тънка червена линия“, която не бива да се прекрачва – употребата на оръжия за масово поразяване. В началото на лятото възникнаха основателни съмнения, че опозицията се опитва да въвлече американците в сирийската гражданска война, инсценирайки употребата на зарин в района на Алепо. Тогава обаче, Държавният департамент зае позицията, че употребата на бойни отровни вещества е била от пренебрежимо малък мащаб. САЩ не пожелаха да се намесят и игнорираха съобщенията за употреба на зарин. (Виж в: Теодор Дечев, Заринът в Сирия – хазарт с всякакви залози, http://www.svobodennarod.com/views/491-zarinat-v-siriya-hazart-s-vsyakakvi-zalozi.html от 06 юни 2013 г.).

Сега, мащабът на използуването на зарин не може да бъде пренебрегнат, без значение кой е използувал нервно-паралитичния газ. Администрацията на Обама няма как да мине покрай този случай, колкото и на президента на САЩ да не му се иска да си създава допълнителни проблеми в арабския свят. Според наблюдателите от „Стратфор“, проблемът на Обама е какъв да е мащабът на военната операция. Геополитическите анализатори на Джордж Фридман са сигурни, че американците ще нанесат въздушни удари в Сирия, но проблемът на Обама е какъв да бъде мащабът им.

Двоуменето на Вашингтон – с каква сила да удари в Сирия ?

От една страна, според американците има сериозни улики, че този път заринът е употребен от правителствените сили и това изисква сътоветната санкция. В противен случай, Вашингтон би изглеждал несериозно в очите на публиката по света. От друга страна, от „Стратфор“ са категорични, че Обама няма да допусне да се нанесат такиа удари, че ислямистката опозиция „да създаде още един Афганистан в центъра на Близкия Изток“. (Geopolitical Diary, The Syrian Conflict and Converging Interests, http://www.stratfor.com/geopolitical-diary/syrian-conflict-and-converging-interests от 28 август 2013 г.).

Очевидно, Съединените щати са изправени пред необходимостта прецизно да балансират намесата си в Сирия. Тук следва поредния парадокс във веригата от странности, които съпътствуват сагата със зарина в Сирия. Ислямистката опозиция също има сериозен проблем с балансирането на ситуацията. Саудитска Арабия желае „смачкването“ на Башар ал Асад. Сирийските ислямисти – сунити от въоръжената опозиция също желаят американците да нанесат поредица от удари по позициите на армията на ал Асад. Те нямат нищо против друг да вади кестените от огъня вместо тях, но НЕ желаят американска сухопътна интервенция в Сирия. Ако някой от въоръжената опозиция открито заработи с Вашингтон, той незабавно ще взриви от вътре и без това крайно разнородната й структура.

Впрочем, има информация, че отделните ислямистки фракции също имат различни желания относно мащаба на американската намеса в Сирия. Анализатори твърдят, че базираната в Ирак групировка Ислямска държава на Ирак и Леванта, би била доволна и от по-сериозна американска намеса, стига тя да предизвика достатъчно голям хаос от който да се възползува въпросната фракция. (Geopolitical Diary, The Syrian Conflict and Converging Interests, http://www.stratfor.com/geopolitical-diary/syrian-conflict-and-converging-interests от 28 август 2013 г.).

Всичко това поставя въпроса, до каква степен американците ще омаломощят режима в Дамаск с въздушните си удари. В Белия дом са наясно, че на ислямистите им се иска американската да бъдат забъркани до уши в Сирия, за да се възползуват от хаоса, който ще възникне и дори да разпрострат този хаос оттатък границите на страната. Американците очевидно не желаят да настанят в Дамаск за своя сметка правителство, което ще бъде доминирано от ислямистите. Американците нямат никакво намерение и да взривяват и без това нестабилния ред в съседен Ливан.

Барак Обама пред геополитическото тресавище в Сирия.

Всъщност, Вашингтонската администрация е изправена пред истински хаос от интереси и приоритети на техни съюзници и геополитически конкуренти. В сирийската гражданска война всеки преследва свои цели, които изощо не са еднопосочни.

Така например Саудитска Арабия, която по принцип минава за съюзник на САЩ, споделя още по-различни цели. Саудитците се вълнуват преди всичко от това как да ограничат до максимум влиянието на Иран в региона. За това, те не биха противодействували дори на разпространяването на сирийския конфликт в Ливан и Ирак, стига това да доведе до разгромяване на шиитските съюзници на Техеран в тези две страни. В Рияд не могат да се примирят с водещата роля, която играят шиитите в Ирак, както и с участието на Хизбуллах във властта. (Виж в: Syria as a Battleground for Saudi Arabia and Iran, http://www.stratfor.com/image/syria-conflict-over-supply-routes-spreads от 05 август 2011 г.).

Съюзниците от две войни в Залива в момента имат сериозно разминаване на интересите. Саудитците са готови регионът да плати всякаква цена, стига това да премахне или поне рязко да ограничи влиянието на Иран. Американците обаче не са склонни отблъскването на Техеран да става за сметка на възход на ислямистката въоръжена опозиция в Сирия и в региона. Оказва се, че в момента интересите на Иран и на САЩ са по-близки, отколкото тези на американците и на саудитците. Едновременно с това, съществува огромен риск, евентуалната военна интервенция на САЩ в Сирия да обслужи точно Саудитска Арабия и въоръжената ислямистка опозиция.

Проблемите на Вашингтон не спират до тук. В Сирия фронтално с е срещат интересите още на Франция, на Русия и на Китай. След Първата световна война, Сирия престава да бъде провинция на Отоманската империя и става подмандатна територия на Франция. Франция е Велика сила, постоянен член на Съвета за сигурност на ООН и винаги държи под око бившите си колонии и подмандатни територии. Историята помни дори достатъчно на брой френски военни интервенции в различни африкански държави – от Чад през Коморските острови та до Мали. Французите не биха търпяли събитията просто да минават покрай тях, особено когато става дума за Сирия и Ливан.

Позицията на Русия е още по-ясна. В Сирия е последната руска военноморска база в Средиземно море. Руснаците нямат никакво намерение да поставят и под най-малко съмнение присъствието си в Средиземноморието, особено след последователната загуба на позициите им в Алжир и в Либия през последните едно – две десетилетия. Руснаците имат пълното основание да смятат, че нито правителство на ислямистите, нито правителство което е протежирано от САЩ ще им остави военноморското присъствие в Сирия. Русия също е Велика сила, също е постоянен член на Съвета за сигурност и съвсем не смята, че трябва да жертвува интересите си. На всичкото отгоре, Русия партнира с Иран и едва ли би толерирала изтласкването на влиянието на Техеран от Сирия, Ливан и Ирак.

Китай има огромни амбиции в Африка и не чак толкова големи в Близкия Изток. Но поддържайки репутацията си на Велика сила и на нов световен икономически колос, Китай по подразбиране ще се противопостави на всякаква американска военна интервенция. При всяко положение, Русия и Китай ще наложат вето на всякакви предложения за припознаване от страна на ООН на каквато и да е интервенция в Сирия.

Оплетените „свински черва“ на регионалните интереси в Сирия.

Противоречиви са интересите в Сирия и на някои от регионалните съюници на САЩ – най-вече на турция и на създалите своя автономна територия ирекски кюрди. Турция вече поема вълна от бежанци от Сирия. От друга страна, рухването на режима на Башар ал Асад, може да доведе до създаване на кюрдска автономна област точно по протежение на сегашната граница на Турция със Сирия. Това би създало значителни усложнения и за Турция и за иракските кюрди. По принцип, сирийските кюрди и по-специално тяхната най-мощна партия „Демократичен съюз“ имат сериозни контакти с партизанската групировка Кюрдска работническа партия (позната ни като ПКК), която десетилетия води военни действия срещу Турция и се самоопределя като марксическа формация. Създаването на автономен район, където ПКК има силен авторитет няма да направи щастливи нито турците, нито иракските кюрди. (Виж в: Кюрдската партия „Демократимен съюз“ тревожи Анкара, http://www.svobodennarod.com/world/73-kyurdskata-partiya.html от 25 февруари 2013 г.).

В момента турските власти продължават да водят деликатни преговори за постигане на трайно примирие с ПКК и създаването на нов военен плацдарм за партизанската групировка – този път в Сирия, не би засилил позициите на Анкара в преговорите. От своя страна, иракските кюрди, водени от Барзани и Талабани, също имат амбиции в региона. Докато първоначално те се опитваха да консолидират политически кюрдското малцинство в Сирия и да опекунстват над него, днес те вече дрънкат оръжие и се заканват да се намесят в конфликта. (Виж в: Иракски Кюрдистан готов да се намеси в боевете в Сирия, http://www.svobodennarod.com/world/1737-irakski-kyurdistan-gotov-da-se-namesi-v-boevete-v-siriya.html от 11 август 2013 г.). Някога, след Първата световна война, когато според Севърския мирен договор с Турция се създава независима държава Кюрдистан, кюрдските „националисти – максималисти“ предявяват претенции за излаз на Средиземно море, чрез коридор, минаващ през днешната погранична област между Сирия и Турция и през станалия вече печално известен град Алепо. Днес, Иракски Кюрдистан и Турция си сътрудничат в стратегически области като износът на енергоносители и човек може да си зададе въпросът, дали на някои кюрдски националисти – романтици не им се привижда вече и излаз на море за сметка на Сирия ? (за турско – кюрдското сътрудничество виж в: Turkey"s Energy Plans with Iraq"s Kurdish Region, http://www.stratfor.com/analysis/turkeys-energy-plans-iraqs-kurdish-region от 11 юни 2012 г.).

Капанът на „тънката червена линия“ щракна ...

Изправени пред необходимостта да реагират на прекрачването на „тънката червена линия“, американците си дават сметка, че Сирия се е превърнала в тресавище от геополитически интереси и регионални амбиции. В голяма част от случаите става дума за противоречащи си интереси и амбиции на стратегически и тактически съюзници на самите Съединени щати. Според анализатори като Джордж Фридман, президентът Обама е попаднал капан, изчертавайки „тънката червена линия“, която не режимът на Башар ал Асад не трябва да прекрачва.

От една страна, Сирия изобщо не е в ядрото на жизнените и стратегическите интереси на САЩ. Обществеността в Съединените щати не подкрепя като цяло идеята за намеса в Сирия. От друга страна, ако Обама не реагира след възникналата ситуация, при която има улики, че армията на Башар ал Асад е използувала зарин в бойните действия, други опоненти на САЩ – най-вече Северна Корея, могат да решат, че „червените линии“ чертани от американските лидери не са нищо повече от блъф. (Виж в: George Friedman, Obama"s Bluff, http://www.stratfor.com/weekly/obamas-bluff от 27 август 2013 г.).

Така капанът щраква и американският президент със сигурност е изправен пред най-трудното решение в рамките на мандата му, да не кажем в живота му. Барак Обама трябва да намери заедно със съветниците си формула, с която да докаже, че не блъфира и едновременно с това да не постави в международна изолация САЩ. Че последното е особено тежка задача сочат очевидната неспособност на САЩ да избягнат ветото на Китай и Русия в Съвета за сигурност на ООН и не особено благоприятната резолюция на Арбската лига от 27 август 2013 г.

Решението вероятно ще бъде търсено в нанасяне на ограничени по брой, но ефектни удари по инсталации за производство на химическо оръжие и по места, където се предполага, че то се складира и съхранява. Проблемът с достоверността на разузнавателната информация, въз основа на която ще се определят целите не е тема на този анализ. Ще се огранича да цитирам репликата на Джордж Фридман, относно очакваните въздушни удари: „Можем да си фантазираме за въздушни удари, които да унищожат само химическите оръжия, които да бъдат така изрядно изпълнени, че никой да не бъде убит освен онези, които заслужават да умрат. Но трудно е да оцениш душата на човек от височина от 10000 фута. Ще има убити и САЩ ще бъдат обвинени за смъртта им“. (George Friedman, Obama"s Bluff, http://www.stratfor.com/weekly/obamas-bluff от 27 август 2013 г.).

Апокалипсисът се отлага за друга дата и за друго място. Бог да пази цивилните в Сирия.

В крайна сметка, Третата и Четвъртата световна война за които тръбят социалните мрежи, най-вероятно ще подминат целокупното човечество, но геополитическото тресавище в Сирия става все по-дълбоко и по-дълбоко. Сметката естествено плаща цивилното население.