Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.10.2006 23:15 - Ще има още многопартийни коалиции в управлението на Бъгария
Автор: teodordetchev Категория: Политика   
Прочетен: 4849 Коментари: 5 Гласове:
1

Последна промяна: 25.10.2006 23:20


ЩЕ ИМА ОЩЕ МНОГОПАРТИЙНИ КОАЛИЦИИ В УПРАВЛЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ

 

Теодор Дечев*

 

Една от постоянните теми на предизборната кампания беше “Първанов – баща на трипартийната коалиция”. Голяма част от атаките срещу кандидата да втори мандат се основаваха на неговото “бащинство” за червено – жълто – турско синята коалиция.

Безспорно, трипартийната коалиция беше най-необходима за Първанов. На Станишев му стигаше и двупартийна. На срещите на бъдещия министър председател с национално представителните работодателски организации, той също беше посъветван да се ограничи в “червено - жълти” граници. Очевидно, трипартийната коалиция имаше важно значение за президентските избори. Ако на балотажа “Първанов срещу Сидеров” не се случи чудо, ще можем да констатираме, че и тримата демократично избрани президенти, избрани след приемането на Конституцията от 1990 г. (в четири поредни изборни кампании), са станали ръководители на държавата с подкрепата на Движението за права и свободи.

И действително – при изборите за президент през 1992 г., в някои изборни секции в районите със смесено население бяха подадени ... 100 процента от бюлетините за Желю Желев. С този си резултат, Желю Желев подобри рекордите, постигани преди това от Тодор Живков, но не успя да остане толкова дълго на власт ...

През 1996 г., ДПС участва на предварителните избори за Президент, на които подкрепи Желю Желев срещу Петър Стоянов. Основната част от гласовете за Желю Желев дойдоха пак от районите със смесено население, но не стигнаха. След като се оказа на губещата страна по време на предварителните избори, ДПС спази предизборното споразумение и на същинските президентски избори през 1996 г., подкрепи Петър Стоянов. Последният стана държавен глава.

През 2001 г., Георги Първанов стана президент с решителната подкрепа на ДПС, въпреки, че по някои данни, част от избирателите на партията на Ахмед Доган, все пак бяха подкрепили Петър Стоянов.

За днешния ден няма нужда да се коментира.

 

Въпросът обаче е там, че самата същност на избирателната система в България, предопределя от тук нататък създаването на фрагментирани парламенти, а от там и на коалиционни правителства. По-долу ще се опитам да разясня, защо ще сме свидетели в бъдеще на още много дву, три и повече партийни правителствени коалиции.

 

 

            Законът на Дюверже като основа на хипотезата за преобладаващ коалиционен характер на бъдещите правителства.

 

            Известен е така нареченият “Закон на Дюверже”, гласящ: “Видът на избирателната система предопределя вида на партийната система в дадена страна”.

Във Великобритания мажоритарната система с относително мнозинство е оформила двупартийната система в страната. Някой бе запитал защо пропускаме либерално – демократическата партия, третата по сила партия във Великобритания. Отговорът е в това, че тя в някои отношения се е превърнала в регионална партия – преобладаващата част от депутатите й се избират в едномандатни избирателни райони в Уелс. Освен това, мажоритарната система с относително мнозинство “ражда” политически порядък, в който се редуват двете основни партии – консерваторите и лейбъристите, като получаването на 30 – 33 процента от гласовете гарантира спечелването на абсолютно мнозинство. Практически не е възможно Либерално демократическата партия или която и да е друга от партиите извън голямата двойка – “консерватори и лейбъристи” да играе някаква друга роля освен на миноритарна фракция в парламента.

Във Франция мажоритарната система с абсолютно мнозинство създава т. нар. “блокова партийна система”. Съществуването на втори тур на изборите, на който отиват всички кандидати спечелили повече от 12,5 % на първия тур, (критерият може да бъде и друг, например на втори тур отиват първите двама; в България е имало и т. нар. “трилотаж”, при който на втори тур отиват първите трима кандидати), предопределя групиране на партиите на основа на програмна и идеологическа близост, с оглед на подкрепа на взаимноприемливи кандидати на втория тур. Така се консолидират и прословутите “левица” и “десница”.

Пропорционалната система приложена в чистия си вид осигурява максимална възможност за отчитане на предпочитанията на гласоподавателите спрямо отделните ПАРТИИ. В много на брой малки европейски страни – особено в Белгия, Холандия и Дания, пропорционалната система води до създаване на силно фрагментирани парламенти, без ясно изразено парламентарно мнозинство. Такива парламенти по правило излъчват коалиционни правителства. В сравнение с парламентите, където има формирани ясни мнозинства, във фрагментираните парламенти вземаните решения, много по-често са консенсусни. Всъщност, това е и част от философията на възприемане на пропорционалната система – защита на правото на представителство и на по-малките партии и създаване на предпоставки за по-консенсусен стил на работа на парламента.

Въпреки разпространените илюзии, че при мажоритарния вот, определяща е личността на кандидата, мажоритарните системи категорично обслужват големите партии. При мажоритарната система и относително мнозинство е напълно възможно с 30 – 33 процента от общия вот да се получи абсолютно мнозинство в парламента. В малко по-смекчена форма това се наблюдава при мажоритарната система с абсолютно мнозинство. Разбира се, има възможност и независим кандидат или пък кандидат на по-малка партия да спечели в отделен едномандатен район, но това са по-скоро изключения потвърждаващи правилото.

При първото идване на власт на Тони Блеър, неговата Лейбъристка партия беше спечелила около 40 процента от гласовете и мнозинството й в британския парламент беше смазващо. Във Великобритания подобни резултати се категоризират като “landslide victory”, иначе казано – нещо като “помитаща победа”.

Тук е мястото да коментираме и изборите за Велико народно събрание в България през 1990 г. Тогава БСП настояваше за мажоритарна избирателна система, а СДС – за пропорционална избирателна система. След дълги пазарлъци се стигна до “исторически компромис” – 200 депутати да се избират по пропорционалната система и 200 по мажоритарната система. Избирателната система беше окачествена като “смесена”. На практика това си беше добре измислена “крипто-мажоритарна” система. Влиянието на мажоритарната компонента на изборите в случая е много по-сериозно, отколкото на пропорционалната компонента. Това се видя нагледно и от получените резултати. Без да коментираме вече 15 годишните спорове, фалшифицирани ли са изборите или не са, но БСП получи 48 % по пропорционалната система. При тогавашната висока избирателна активност и много висока поляризация на гласуването, (подадените гласове извън четворката БСП, СДС, БЗНС и ДПС бяха пренебрежимо малко), БСП не би трябвало да има абсолютно мнозинство в Народното събрание или в краен случай (примерно поради някакъв каприз на системата на разпределение на мандатите - ДОнт, която по принцип облагодетелства партиите с първи и трети резултат) – абсолютното й мнозинство щеше да се крепи на два – три мандата. Нищо подобно не се случи. Благодарение на мажоритарната компонента, БСП спечели абсолютно мнозинство в Народното събрание. За опозицията остана слабата утеха, че БСП няма необходимото КВАЛИФИЦИРАНО мнозинство, нужно за избирането на т. нар. “Председател (Президент)” на Републиката и за приемането на новата Конституция.

Всъщност, точно мажоритарната компонента на изборите беше осигурила на БСП това огромно мнозинство. Действително, при 48 % от вота на избирателите, мажоритарната компонента гарантира абсолютно мнозинство на получилия го. С една дума – можем да смятаме, че разпределението на мандатите във Великото народно събрание през 1990 г. е станало практически в условията на мажоритарна система с абсолютно мнозинство. (Мажоритарният кандидат биваше избиран ако е получил 50 % от гласовете плюс още един глас. В случай, че в съответния едномандатен избирателен район, никой не беше събрал нужния брой гласове, се провеждаше втори тур с участието на първите двама кандидати). Единствения резултат от пропорционалната компонента на изборите през 1990 г., е че тя леко “смекчи” удара, който БСП нанесе по мажоритарната система и ... вкара в парламента БЗНС. Тогавашният БЗНС, с председател Виктор Вълков беше спечелил цели 8 % на изборите, но така и не можа да се наложи в нито един едномандатен избирателен район. Това още един път илюстрира верността на твърдението, че мажоритарната система облагодетелства големите партии, а не “силните личности”. Избраните тогава “независими кандидати”, респективно кандидати на малки партии, всъщност бяха “крипто-кандидати” на големи партии, доминиращи в съответните райони но по разни съображения не издигнали свой официален кандидат. Росен Карадимов в Ямбол, Гиньо Ганев в Левски, Стоян Михайлов в Ботевград, Димитър Арнаудов в Кърджали бяха избрани без срещу тях да има издигнат кандидат от БСП. “Социалдемократът - немарксист” Янко Янков беше избран в Сунгурларе, без срещу него да е издигнат кандидат от ДПС. Вижда се, че в нито един избирателен район няма избиране на независим кандидат или на кандидат на малка партия в състезание с “пълен комплект” кандидати на големите партии.


Като отчетем изключителната валидност на Закона на Дюверже, можем да си дадем сметка, че когато се говори за промени в избирателната система, между редовете се чете идеята за преструктуриране на партийната система в страната. 

Предложената с проекта за избирателен кодекс, (внесен от депутатите станали впоследствие известни като “Новото време”), българска версия на германската избирателна система (класифицирана като “смесена система” или още по-точно като пропорционална с мажоритарен елемент) има за цел точно да запази без особени сътресения досегашната партийна система в страната, като даде определено удовлетворение на тези избиратели, които искат да гласуват за мажоритарен кандидат.


Цялата тази теоретична екскурзия в теорията на избирателните системи и в историята на българските избори има за цел да обясни основателността на две очаквания. Първото очакване е, че досегашното Народно събрание няма да отиде в промяната на Избирателния закон по-далече от въвеждането на “интегрални бюлетини”.


Второто очакване е, че и в следващите Народни събрания ще продължават да се срещнат по няколко партии. Предпоставка за това също така са силната фрагментация на условно десните партии, “закотвянето” на БСП на размера на твърдото си ядро (президентските избори не трябва да заблуждават анализаторите в БСП) и ролята на фактори като Бойко Борисов и Симеон Сакскобургготски в българската политика.

 

Кратък коментар върху изборите – референдуми.

 

Някой може резонно да попита, защо след като избирателната система в България е пропорционална от 1991 г. насам, ние сме свидетели на три последователни абсолютни мнозинства – на Жан Виденов през 1994 г., на Иван Костов през 1997 г. и на Симеон Сакскобургготски през 2001 г. ?


Тук трябва да се отчете влиянието на два фактора – на въведената в България 4 процентова бариера за влизане в парламента и на “референдумния” характер на изборите от периода 1994 – 2001 година. Действително, през 1991 г. имаше сериозна възможност в Народното събрание да попаднат не три, а шест – дори седем партии и предизборни коалиции. Тогава повече от 3 процента получиха (освен СДС, БСП и ДПС) коалицията БЗНС “Единен” – Конституционен форум (с лидери Ценко Барев и проф. Николай Генчев), партията БЗНС “Никола Петков” (с лидер Милан Дренчев) и коалицията СДС “Център” (БСДП, ПК “Екогласност”, Демократическа партия – Пловдив и АСО “Независими” с лидери Петър Дертлиев, Стефан Гайтанджиев, Венцислав Бъчваров и Недялко Йорданов). Повече от 2 процента получи СДС “Либерали” (Зелена партия, Федерация на клубовете за гласност и демокрация непосредствено след изборите преименувана на Партия “Либерали” и Демократическа партия – Консервативен сговор, съответно с лидери Александър Каракачанов, Петко Симеонов и Стефан Стоянов).


Ако БЗНС “Единен” не се беше държал толкова неадекватно в навечерието на изборите, включително и с доброволния отказ от оранжевата бюлетина (по гениалната идея на г-н Иван Глушков, БЗНС “Единен” сам си поиска ... бяла бюлетина с две зелени ивици и една оранжева между тях) и ако СДС “Център” и СДС “Либерали” бяха излязли с обща листа, в Народнот събрание щеше да има не три, а пет партии. ДПС така и нямаше да доживее историческата си роля на “балансьор” и най-вероятно нямаше да доживеем до правителство от типа на Любен Беровото – създадено “с мандата на ДПС, с гласовете на БСП и деклариращо, че ще изпълнява програмата на СДС” ...


Четирипроцентовата бариера и редица глупости, направени от лидерите на т. нар. “центристки партии” предопределиха състава на избраното през 1991 г. Народно събрание. Най-голямата грешка на “центристките лидери” през 1991 г., беше че те изобщо не отчетоха характера на изборите като референдум “за или против БСП”. Общата антикомунистическа (или анти-БСП) нагласа на гласоподавателите, искащи промяна, съчетана със съблюдаването на принципа на т. нар. “полезен вот” (категоричното желание да гласуваш за партия или коалиция, която ще влезе в парламента и гласът ти да не бъде “делен”) доведе до драматично преразпределение на гласовете през последните десетина дни преди датата на изборите. И СДС и БСП получиха повишение на резултата си, но около 14 % от гласувалите останаха без парламентарно представителство. Тези гласове бяха преразпределени между СДС, БСП и ДПС.


Изборите през 1994 г. и през 1997 г. бяха в още по-голяма степен референдуми “за или против БСП”. През 1994 г., отговорът на избирателите беше “да”, докато през 1997 г. беше “не”. Така нареченото “махало на Дарендорф” измина пътя от една крайна точка до друга крайна точка. Крайното отслабване на СДС през 1994 г., доведе до влизането на Народен съюз (БЗНС, Демократическа партия) в Народното събрание. Крайното отслабване на БСП през 1997 г., доведе до влизането на Евролевицата.


През 1994 г. и през 1997 г., пропорционалната система “сработи” в най-голяма степен за Българския бизнес блок на Жорж Ганчев. Сам по себе си, БББ беше своего рода антисистемна партия, в някои отношения бихме могли дори да я определим като “карикатура” на Партията на свободата на Йорг Хайдер. Така или иначе, Жорж Ганчев едва ли би попаднал някога в парламента по силата на мажоритарен избор, но пропорционалната система му помогна да се промъкне на два пъти там. Разбира се, ролята на БББ си остана маргинална, а парламентарната група на Жорж Ганчев се разпадна и в двете Народни събрания, където БББ успя да влезе.


През 2001 г., на избирателите беше предложен друг род “референдум”. Този път им беше предложено да гласуват “за или против” политическия елит от периода 1991 г. – 2001 г. Съвсем преднамерено не пиша периода 1990 г. – 2001 г., защото голяма част от депутатите във ВНС и то много от най-ярките сред тях, след 1991 г. “излязоха от играта”. Нещо повече, някои от тях се завърнаха именно с “царската бюлетина” през 2001 г., като откровено отрицание на елита от 1991 г. – 2001 г., наричан цветисто от Жорж Ганчев – “синьо – червена мъгла”. Между другото, по много показателен начин антисистемният протестен вот, обиран през 1994 г. и през 1997 г. от Жорж Ганчев, изцяло се прехвърли в полза на Симеон Втори, който след изборите през 2001 г. стана министър председател и се превърна в Симеон Сакскобургготски.


“Референдумът” от 2001 г. показа недвусмислено, че на голяма част от избирателите, политическият елит от 1991 – 2001 г. им е омръзнал до смърт. Така станахме свидетели на тежкото поражение на ОДС и на пълната изборна катастрофа на БСП, която получи по-малко гласове отколкото през 1997 г., когато обществените нагласи не бяха далече от идеята за физическа разправа с лидерите на социалистите. (Можем да сме сигурни, че ако президентските избори не идваха непосредствено след парламентарните, Георги Първанов нямаше да остане председател на БСП. Изборите за президент се оказаха за Първанов единствен шанс за политическо оцеляване ВЪОБЩЕ и той се възползва от него по блестящ начин, подпомогнат в някаква степен и от “имидж мейкърите” на Петър Стоянов).


През 2001 г., избирателите дадоха може би най-негативния и протестен вот в историята на Втората българска република. Вотът беше изключително ПРОТИВ дотогавашния политически елит и в несравнимо по-малка степен “за” Симеон Втори. Това се потвърждава от маргиналните резултати на монархическите формации на изборите в периода 1991 г. – 1997 г.


Някой би възразил, че тези резултати биха били показателни ако Симеон Втори официално подкрепи някоя монархическа партия или коалиция. Това е до определена степен вярно за изборите през 1991 г. и 1994 г. Тогава двете скромни монархически “ядра”, групирани около Христо Куртев (Федерация “Царство България”) и около Иван Георгиев, Амбарев, Иван Едисонов и Амбарев (Партия на свободата и прогреса, Българска демократ-конституционна партия, Консервативна партия и коалиционните им превъплащения от типа на Коалиция за Търновска конституция “Свобода”), нямаха официалната подкрепа на Симеон Втори. Нещо повече, Царят не допускаше никоя монархическа формация да експлоатира личността му извън присъствието на образа му на монархическите плакати. Споменатите две “ядра” не можеха да съберат четири процента от гласовете сумарно, камо ли да имат мнозинство в Парламента.


През 1997 г., ситуацията беше диаметрално противоположна. За първи път, Симеон Втори заяви публично подкрепата си за предизборна политическа коалиция. Той официално подкрепи Обединението за национално спадение (ОНС). Изборът на Симеон Втори на време за излизането си на сцената и на формация, която да подкрепи изобщо не беше случаен. Изборите през 1997 г., недвусмислено вещаеха, че радикалните промени в страната започват. Ясно беше, че ще се даде ход на приватизацията и че външно политическата ориентация ще бъде дефинирана за много дълъг период напред. За Симеон Втори 1997 г. беше последен срок да заяви за съществуването си в контекста на българската вътрешна политика. И Царят го направи, като подкрепи не силите на радикалната промяна, а “политическия клъстър” около ДПС. Основният предизборен плакат на коалицията ОНС стана груповата снимка на лидерите на партиите от коалицията, заедно със Симеон Втори.


Предизборния щаб на ОДС положи неистови усилия да тушира ефекта от публично заявените предпочитания на Симеон Втори. Хората от ОДС находчиво се възползваха от собствените изявления на Симеон през годините – че монархът не може да е от някоя партия, че монархията няма политически цвят, че Царят е арбитър и стои над политическите сили. Бяха мобилизирани социолози и монархисти останали извън ОНС, за да разясняват на публиката, че Доган и другите политици от ОНС лъжат за подкрепата на Симеон Втори за тях.


Тъй като в ОНС присъстваше Христо Куртев, монархистите от групата около Иван Георгиев, Амбарев и Иван Едисонов, охотно склониха да поддържат тезата на ОДС срещу известни политически услуги. На бърза ръка беше сформирано Движение “Обединени монархисти” (ДОМ) с лидер Иван Георгиев (Партия на свободата и прогреса), което подписа политическо споразумение с ОДС, по-точно с шефа на предизборния щаб на ОДС – Евгени Бакърджиев. Сините монархисти дадоха пространна пресконференция, на която от името на отсъстващия цар обясниха абсурдността на твърдението, че той подкрепя която и да е политическа формация – най-малко пък ОНС. Пресконференцията беше заснета изцяло на видеофилм и беше последвана от живо предаване по телевизионния канал “Седем дни” (тогава една от четирите ефирни телевизии в София и много популярна и в другите части на страната). В предаването по “Седем дни” участваха лидерът на ДОМ – Иван Георгиев и политологът Иво Маев. И двамата в един глас убеждаваха публиката в иначе логично звучащата теза, че Царят няма да падне до там, че да се ангажира с политическа партия. След четири години Симеон Втори отиде много по-далече, но тогава вече нямаше как да бъдат убедени българските граждани, че той не участва на изборите.


От позицията на днешния ден виждаме, че инвестицията на Симеон е била много навременна и точна. Царят се сдоби с коалиционен партньор, с който след четири години щеше да изкара цял мандат. Той не можеше да бъде обвинен в индиферентност към ставащото в България, но не се обяви открито и остро против БСП. Това също се оказа инвестиция за изборите след четири години, когато щеше да “гребне гласове” дори и от твърдото ядро на БСП ...


В крайна сметка, предизборният щаб на ОДС успя поне частично да ограничи ефекта от намесата на Симеон в политиката през 1997 г. Царят също се въздържа да отиде до край и пристигайки в България насред предизборната кампания не се втурна да агитира за ОНС. Той остана извън основната ос на “референдума” – “за” или “против” БСП. Това само по себе си показва, че той отлично е разбирал характера на тези избори, както и характера на предшествалата ги кампания през 1994 г. Симеон Втори помогна на ДПС в много тежка за него ситуация, като позволи монрахически гласове да се “долеят” с оглед прескачането на 4 процентовата бариера.


Всичко изписано до тук ни убеждава, че на изборите през 2001 г. патосът на избирателите беше против българския политически елит, а не за монархията. Действително, като единствения наш “политик внесен от чужбина”, Симеон Втори беше идеалният символ, с който да бъде асоциирано отричането на нашите родни политици, натоварени с всички възможни заслужени и незаслужени негативи.


По този начин, от възприемането й през 1991 г. до последните избори през 2001 г., в течение на десет години пропорционалната система в България не можа да заработи така, както се очаква от написаното в учебниците. Станалото всъщност беше дълбоко логично – изборите щяха да бъдат като “референдуми” и ако избирателната система беше мажоритарна. В последния случай амплитудата на “махалото на Дарендорф” дори щеше да е още по-голяма.

 

Заключение.

 

Избирателната система в България и политическият контекст предполагат, че и в бъдеще ще бъдем свидетели на невъзможността една партия или ПРЕДизборна коалиция да състави правителство сама. Ще бъдем свидетели на още многопартийни коалиции на партии, декларирали различни идейни платформи в предизборния период. Вероятно ще бъдем свидетели и на конюнктурни съображения извън създаването на парламентарно мнозинство, при създаването на СЛЕДизборните коалиции. Проблемът ще бъде не колко партии са в правителството, а как управляват. Дали ситуацията ще бъде различна от днешната – ще покаже бъдещето. Така или иначе ПОЛИТИЧЕСКИЯТ преход завършва на 1 януари 2006 г. Ако сме живи и здрави – ще видим как членството в ЕС ще се отрази на развитието на партийната и на политическата система в страната.

 

* Изразените мнения са лични. Те по никакъв начин не ангажират Съюза за стопанска инциатива, на който авторът е заместник председател или Нов български университет, където преподава.



Тагове:   още,   многопартийни,


Гласувай:
1



1. economics - Какво би станало
04.11.2006 00:12
Какво ще се случи, ако имаме напълно мажоритарна система? Тя вероятно би дала на БСП пълно мнозинство на изборите през 2005 и пълно на НДСВ през 2001. Какво би станало, обаче, през 2009 - дали ще даде мнозинство на дясна партия или ще трябват поне няколко политически цикъла, за да се появи една-единствена голяма дясна партия?
цитирай
2. teodordetchev - Въпросът е доста дискусионен.
04.11.2006 20:57
За да се отговори на въпроса прецизно, трябва задължително да се уточни за каква мажоритарна система става дума - с относително мнозинство ли или с абсолютно. Пояснявам отново. В Обединеното кралство се използва мажоритарна система с относително мнозинство. Там изборите са в един тур. В отделния едномандатен район печели този кандидат, за когото са подадени най-много гласове. Няма значение дали са 90 процента или 15 процента. The winner takes it all. При мажоритарната система с абсолютно мнозинство се изисква кандидатът да спечели повече от половината гласове. Това предполага честото отиване на втори тур. (В различните държави на втори тур се отива по различен начин. В България на изборите за ВНС на втори тур, при липса на победител още на първия, отиваха кандидатите с първи и втори резултат. Но пак в България, на местните избори през 1985 г. отиваха първите трима - беше въведен т. нар. "трпилотаж". Във Франция, ако не греша, на втори тур отиват кандидатите, които са спечелили повече от 12,5 % от гласовете).
Във връзка с написаното по-горе, може да се смята, че ако в България се въведе мажоритарна система с абсолютно мнозинство, то тя ще консолидира т. нар. "блокова партийна структура". Ще има повечко партии, но те ще са що-годе ясно самоопределили се по някаква ос (левица - десница, да речем). На първи тур те ще се явяват в "насипен вид", а на втория тур ще се консолидират около идейно близките кандидати. Във Франция съвсем преднамерено оставят доста време между двата тура на изборите, за да могат партиите да се спазарят кой - кого и къде подкрепя.
При мажоритарна система с относително мнозинство, в рамките на няколко изборни цикъла би трябвало да се оформи двупартийна система, но нама гаранции, кои ще са двете основни партии. Ако използваме терминологията на Стейн Рокан, важно е, какви ще са "кливиджите", т. е. "политическите разломи" в българското общество. Може да бъде "ляво - дясно", но може да бъде и "проевропейско срещу популисти квазинационалисти".
Зададеният въпрос е много резонен и изисква доста по-задълбочен анализ. Тук отговорих само в рамките на най-ясните и сигурни неща :-)))
цитирай
3. анонимен - За форума "Де зората"
10.11.2006 12:23
Току що Ви изпратих бележка във горния форум с изветието, че акаунтът Ви е активиран с всички права за писане и пр. - и с всички от това последствия! :)


Драго ми е, че точно Вие сте решили да се регистрирате там.

МиленР.
цитирай
4. анонимен - Много добър и резонен анализ
12.11.2006 16:37
Благодаря за анализа, мнодо добър и резонен!
Весела Илиева www.point-of-view.org
цитирай
5. анонимен - Мажоритарен Диференциален Вот – За, Против Въздържалите се
12.07.2008 00:19

вторник, 08 Юли 2008 г.

Уважаема Редакция,
Около предишните местни избори на страниците на редакционната поща на вестник “Капитал” публикувах една идея, която мисля че е уместно отново да припомним на читателите. Поводът са резгорелите се дебати около промените в избирателния закон: въвеждането на мажоритарен вот и от там евентуалните промени в политическия модел, до които би довел.
Във вестник “Деневник” от 07 юли в статията “Пак системата е виновна” Юлиаян Попов изказва тезата , че “Гласовете се продават, защото избирателят не вижда нещо по-смислено, което би могъл да направи с гласа си”. Това ме накара да се замисля. Аз бих направил същото или най-малкото бих се отказал от гласа си ако чрез него не бих могъл ясно да изразя мнанието си. То обаче, както и мнението на всички останали хора е комплексно и се състои от явно харесване, безразличие и явно нехаресване. Това отдавна са го проумели всички маркетолози (с изключение на политическите), въвеждайки диференциални скали за измерване.
Всъщност политическата класа го е проумяла и го е въвела като модел. В Народното събрание отдавна се гласува със ЗА, ПРОТИВ и ВЪЗДЪРЖАЛ СЕ. Защо и народа да не може по-пълно да изразява мнението си, така както го правят неговите “избранници”? Защо да няма две отделни огледални листи? В едната избираш тези за които си ЗА, в другата тези за които си ПРОТИВ. Към неизбраните в двете листи си напълно БЕЗРАЗЛИЧЕН и се въздржаш. Двете отделни листи се пускат в отделни урни. От положителните гласове за даден кандидат се изваждат отрицателните гласове. Ако сумата е отрицателно число, т.е. броя на гласувалите явно против даден кандидат е по-голям от броя на гласувалите явно за него, нормално е той да загуби правото да участва в по-нататъшната надпревара, както и в следващите избори. По този начин ще отпаднат неодобряваните политически персони и системата ще се самопречисти по естествен път, а негово величество избирателят ще получи по-добър инструмент за изразяване на мнението си. Следователно би видял повече смисъл в гласа си, което ще сведе броя на негласувалите и тези които търгуват с гласа си до “санитарния минимум”.
Тъй като един от доводите против идеята за отрицателен вот е, че изборите ще станат два пъти по-скъпи, искам да попитам, дали все пак двойната цена на избора не покрива загубите от “поразяващия ефект” на един неправилно избран кандидат?
Мисля, че един мажоритарен вот, съчетан с диференциален такъв, ще пречисти политическата система и ще освободи място за навлизане на по-качествени хора в политиката. Партиите биха згубили малко от властта си днес, в замяна на вливането в редиците им на по-качествени хора утре. А качествените хора са носители на качествени идеи. Ролята на партиите е в постигането на консенсус по тези идеи и налагането им.
В заключение бих искал да успокоя Юлиян Попов, че лично аз, а и много като мен не биха продали гласа си нито пък биха се отказали от него, ако той ми даде възможност по-пълно да изразя мнението си.

Петьофи Иванов

P.S. Отивам на пазар да си купя круши. Искам да си ги избирам една по една, а не продавача да ми ги набутва в кесията. Нещо повече искам продавача пред мен да изхвърли нагнилите в кофата и да не ги пробутва на следващия клиент или не дай боже на мен самия утре отново. Някои от по-добрите продавачи вече го правят. Добрата търговска практика го изисква!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: teodordetchev
Категория: Други
Прочетен: 5190474
Постинги: 572
Коментари: 3288
Гласове: 46937
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Февруари, 2023  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728
Блогрол
1. Social Security Watch – Блогът на Емилия Милчева
2. "Най-доброто" от политологическите публикации в блога.
3. Един млад политолог - блогът на Тодор Райков
4. Нов икономически блог на проф. д-р Румен Младенов Георгиев
5. Блогът на асистента за икономиката, такава каквато е.
6. Блогът на Мерита.
7. Мартин Димитров
8. Блогът на Теодор Иванов - Кобата
9. Блогът на Мариан с историко - политическа насоченост
10. Свалете си книгата „Индустриални отношения и сигурност – част първа. Социални концесии в колективното договаряне“
11. Кой призна и кой не призна Косово - цялата сага, ден след ден ...
12. Блогът на Никола Дръндев - Подло пионерче
13. МамкаМу - богът на Юрий Александров
14. Блогът на Евгения Тодорова
15. Бизнесът, правата на човека и корпоративната социална отговорност между доброволността и регулациите
16. Интервю за враждебността между "системните" партии, за ерозията на политическата система, за социалдемокрацията и за други неща
17. Изтегли си книгата "Гъвкави форми на работа и (пост)индустриални отношения в страните от Централна и Източна Европа"
18. Изтегли си книгата "Социалният диалог в частния охранителен сектор"
19. Изтегли си сборника: „България на прага на ЕС: тристранното сътрудничество и развитието на индустриалните отношения. Сравнителни модели и анализ“.
20. Изтегли си книгата "Иновации в колективното договаряне" с автори: Теодор Дечев, Боряна Стойчева и Веселин Илков
21. Изтегли си книгата "Взаимодействие между институциите и индустриални отношения" с автор Теодор Дечев
22. Social Security Watch - Блогът на Емилия Милчева
23. Блогът на Радослав Пашов